Съкровището в Сребърното езеро

Бяха яздили не повече от десет минути, когато стените на каньона достигнаха височина от тридесет метра. След около още петнадесет минути изглеждаше, сякаш стигат до небето. Тук вече се намираха и онези обли камъни, които толкова много затрудняваха ездата. След още четвърт час каньонът изведнъж стана много по-широк, двойно по-широк отколкото бе досега. Стените му бяха прорязани от горе до долу в най-различни форми. На места изглеждаше, като че ли скалите се крепяха на колони, образуващи сводести коридори, из които човек можеше да се скрие.

— Тук ще спрем — каза Малката мечка, който яздеше начело заедно с белите. — Наоколо има достатъчно дупки и пещери, където можем да намерим прикритие.

— А конете трябва да бъдат отведени малко назад — обади се Дрол, — за да не могат да се виждат оттук, където вероятно ще се завърже сражение.

Предложението му беше прието. Петдесет и седемте мъже се скриха из скалите от двете страни на каньона. Не чакаха дълго в това положение и ето че се чуха стъпките на един уморен кон, който се препъваш в камъните по дъното на каньона. Скоро се появи и ездачът — навах, чийто кон едва вървеше. Индианецът изглеждаше ранен, защото дрехите му бяха покрити с кървави петна. Въпреки това той непрекъснато се опитваше да подкара коня си по-бързо напред, служейки си с крака и ръце.

Малката мечка излезе от прикритието си. Щом навахът го видя, спря коня си и извика:

— Уф! Моят малък брат! Пристигнаха ли вече очакваните воини на навахите?

— Още не са.

— Тогава сме загубени! Великия Дух ни изостави и започна да помага на кучетата юта. Нападнахме ги в Долината на елените, но ни победиха. Побягнахме и те започнаха да ни преследват, а днес рано сутринта към тях се присъедини нова голяма група. Сега са четирикратно по-многобройни от нас и ни следват по петите.

— Уф! Тогава вашите хора сигурно са унищожени?

— Почти. На около десет пушечни изстрела по-надолу се води жестока битка. Изпратиха ме, за да доведа помощ от езерото, защото си мислехме, че очакваните воини са вече тук. А сега нашите хора са загубени.

— Все още не са. Слез от коня и си почини тук! Ще ви изпратим помощ.

Трябваше по най-бързия възможен начин да се окаже помощ на навахите, изпаднали в такова положение, и да им се даде възможност да се оттеглят. Изпратиха един вестоносец към Сребърното езеро, оставиха наваха при конете и всички се втурнаха бързо към полесражението.

Да, положението на навахите наистина беше лошо. Повечето от конете им бяха застреляни. Воините намираха зад труповете на животните единственото прикритие, защото стените на каньона тук бяха прави и гладки и не предлагаха никаква защита. Изглежда, навахите бяха пред свършване на стрелите, защото стреляха само тогава, когато бяха сигурни в улучването на целта. Неколцина от най-смелите тичаха наоколо и събираха стрелите на юта. Противникът им бе толкова многоброен, че се беше подредил в няколко редици една зад друга, които изпълваха цялата ширина на каньона. Те водеха боя без конете си; бяха ги оставили назад, за да не бъдат улучени в разгара на битката.

Сега бойните викове на индианците заглъхнаха за кратко време. Всички видяха пристигането на подкрепленията. Белите застанаха най-открито в средата на каньона, щом се убедиха, че разстоянието позволява на куршумите им да стигат до воините на юта; вдигнаха пушките си, прицелиха се и дръпнаха спусъците. Виковете от редиците на юта доказаха, че стрелците се бяха целили добре. Последваха нови шест изстрела и нови викове. Тимбабачите се запромъкваха напред, за да се приближат до враговете си дотолкова, че да могат да ги обстрелват.

Хъмпи Бил изрази мнението, че шестимата бели не бива да стрелят наведнъж, защото в този случай възниква твърде голяма пауза при пълненето на пушките. Предложи трима да стрелят и трима да зареждат; другите се съгласиха. Скоро стана ясно какво могат да направят шест отлични стрелци с добри пушки. Всеки изстрел улучваше някого. Юта започнаха да се оттеглят. Само онези от тях, които имаха пушки, продължаваха да оказват съпротива. Но пушките им не биеха надалеч, а те не смееха да се приближат повече. Тогава Хобъл Франк извика на Малката мечка:

— Ние шестимата ще задържаме противника. Кажи на навахите да се изтеглят зад нас!

Синът на вожда последва тази покана, навахите скочиха и побягнаха назад, за да заемат позиции зад белите. Едва сега можеше да се забележи колко са големи загубите на навахите. Бяха оцелели в най-добрия случай към шестдесет души, от които поне половината бяха без коне. За щастие сега имаха възможност да се изтеглят безпрепятствено, защото заедно с белите останаха и тимбабачите, които държаха юта в шах.