Съкровището в Сребърното езеро

— Какви? Оръжията ли?

— Да, а също така и заложниците, които лежат там в тревата. Неприятелите ни ще бъдат принудени да се съгласят с някои наши условия, за да спасят вождовете си. Затова заловихме тези заложници и ги докарахме с нас.

— Тогава трябва да откараме пленниците на сигурно място.

— Има ли наоколо подходящо място?

— Да. Но нека първо ядат и пият. След това ще ги преместим. Развързаха ръцете на пленниците. Те получиха месо и вода, след което отново ги вързаха. После с помощта на неколцина тимбабачи ги пренесоха на острова в няколко от стоящите до брега канута. Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд и Винету също се прехвърлиха на острова. Бяха любопитни да разгледат вътрешността на постройката.

Тя разполагаше само с приземен етаж, разделен от стена на две помещения. В едното от тях имаше огнище, а другото представляваше спално помещение, обзаведено много оскъдно. В него се намираха един хамак и една постеля и това бе всичко.

— Нима ще оставим пленниците тук? — попита Олд Файерхенд.

— Не, защото все пак оттук могат да избягат. За тях има едно много по-сигурно място. — Голямата мечка отмести постелята настрани. Тя се състоеше от една дървена рамка от сковани напречни дървени парчета, върху които бяха постлани рогозки и одеяла. Отдолу се показа четириъгълен отвор, през който се слизаше по дебелия ствол на дърво също като стълба, защото в него бяха изсечени вдлъбнатини. Вождът започна да се спуска надолу. Олд Шетърхенд го последва, а останалите трябваше да подават пленниците един подир друг.

През отвора влизаше малко светлина, която можеше да освети подобното на мазе помещение. То бе по-голямо от горното спално помещение. Удължението му се падаше откъм страната на градината. Отсрещната му страна беше заградена със стена от непечени тухли, в която нямаше нито врата, нито някакъв друг отвор. Когато ловецът удари няколко пъти по нея, по звука успя да разбере, че отвъд има друго помещение и че стената не е дебела. И така от другата страна се намираше второ подземно помещение, и то точно под горната стая с огнището. Но въпреки че горе ловецът се бе огледал старателно наоколо, не забеляза никакъв отвор в пода.

Пленниците бяха свалени в мазето и поставени един до друг на пода. Олд Шетърхенд се страхуваше, че няма да имат достатъчно въздух за дишане. Когато изказа гласно опасенията си, Голямата мечка обясни:

— Ще имат достатъчно въздух. Близо до тавана има дупки, които водят извън самата постройка. Там е строено с кухи тухли, тухли с канали. Някогашните жители в тази област са знаели много добре какво вършат.

— Олд Шетърхенд направи уж неволно няколко по-твърди крачки из помещението. Подът на мазето също издаде глух звук. Несъмнено още преди изкуственото създаване на езерото островът е бил иззидан във вид на висока куха постройка, която после била укрепена отстрани с водонепроницаем „кожух“ от камък и глина. Беше ли възможно нейде долу, в дълбочините под острова, да се пази съкровището?

За по-нататъшни изследвания сега нямаше време, защото и последният пленник беше сложен на земята и вождът се заизкачва обратно нагоре. Олд Шетърхенд трябваше да го последва. Под стряхата на сградата висяха големи парчета сушено и опушено месо, нанизани на пръчки. Взеха в лодките малък запас от месото, за да го занесат на брега. Тъкмо когато стъпиха на него, се появи, покрит в пяна, конят на пратеника, който бе пристигнал, за да иска помощ. Всички грабнаха оръжията си и се затичаха към конете. Разбира се, Елен трябваше да стане, а с нея и баща й, за да я пази. Голямата мечка ги посъветва да се пренесат на острова, където щяха да бъдат в безопасност. Инженерът се качи с нея в едно кану, взе оръжията си и се отблъсна от брега, щом останалите препуснаха към каньона.

От предпазливост поставиха силна охрана при теснината, през която днес белите бяха пристигнали при Сребърното езеро. Тази охрана бе напълно достатъчна, за да прикрива тила им.

Останалите пришпориха конете в много по-бърз галоп от предишната група. Препускаха презглава и за четвърт час изминаха пътя, за който на другите бяха необходими четиридесет и пет минути. Достигнаха мястото, където стояха конете на биещите се. Пред тях се разнесоха изстрели. Скочиха от конете, оставиха ги при другите, разделиха се бързо наляво и надясно и успяха да стигнат незабелязано от юта до отделните пресечени групи скали, където се бяха укрепили приятелите им.

Юта си мислеха, че все още имат работа с онези, които бяха видяли. Решиха, че вече отдавна щяха да спечелят битката, ако бяха предприели бързо нападение, и се приготвиха да наваксат пропуснатото. Внезапно се разнесе дивият им боен вик и те се хвърлиха напред. Изминаха само две минути, през които непрекъснато се стреляше и от двете страни, а после юта се оттеглиха, оставяйки много убити и ранени.

Олд Шетърхенд беше застанал зад една колона и бе стрелял няколко пъти, стремейки се само да ранява атакуващите индианци. Сега забеляза, че тимбабачите изскочиха с намерение да скалпират убитите. И вождът им беше с тях.