Съкровището в Сребърното езеро

— Не, нямаме никакви лоши намерения. Искахме да стигнем до Сребърното езеро и ги заварихме тук. Чухме, че предстои въоръжена борба между вас и тях, и побързахме да ви помирим.

— Ние искаме отмъщение, а не мир!

— Знам, че сте били тежко обидени. Но не е справедливо от ваша страна да си отмъщавате на невинни хора. Ако всичко зависеше от вас, ние отдавна да бяхме умрели на кола на мъчението като другите бледолики в Долината на елените.

— Какво знаете за тях?

— Всичко. Ние погребахме труповете им.

— Значи ти си бил там?

— Да. Бяхме посред вас. Чухме, което говореха юта, и видяхме, каквото правеха. Намирахме се между дърветата, когато дойдоха навахите, и видяхме как ги прогонихте.

— Не е възможно! Не е вярно!

— Ти знаеш, че не лъжа. Попитай вождовете на юта, които бяха там.

— Как да ги попитам? Те изчезнаха. Великия Дух ги е извикал при себе си.

— Не е. Великият Дух не иска и да знае за такива вероломни и подли мъже. Той ги предаде в ръцете ни.

— Езикът ти не казва истината. Той изговаря тези думи само за да ни принуди да сключим мир.

— Да, ще ви принудя да сключите мир, но сега ви казвам истината. Вечерта, когато бяхме при вас в Долината на елените, пленихме тримата вождове. Ще ти докажа, че говоря истината. Какво е това?

Олд Шетърхенд измъкна от джоба си тесен кожен ремък с прикрепени към него парчета от пъстри мидени черупки, изрязани в цилиндрична форма, и го показа отблизо на Тътнещия гръм.

— Уф! — извика уплашено старият вожд. — Вампумът на Жълтото слънце!

— А този? — ловецът измъкна втори вампум.

— Вампумът на вожда Четирите бизона!

— А третият?

Когато той показа и третия вампум, вождът сякаш загуби способността си да говори. Направи едно движение, изразяващо уплахата му, и процеди през зъби:

— Никой вожд не дава другиму вампума си. Той е най-свещеното нещо за него. Който притежава вампума на някой друг, го е убил или пленил. Живи ли са още тримата вождове?

— Да. Те са наши пленници.

— Какво ще правите с тях?

— Живот за живот, кръв за кръв? Сключете мир с навахите и тимбабачите и ще ви върнем пленниците!

— И ние имаме пленници. Да ги разменим човек за човек!

— Ти за някое момче ли ме смяташ, та си мислиш, че не знам, че един вожд се разменя поне срещу тридесет воини? Аз ти казвам: ако не сключите мир с нас, много малко от вас ще видят отново родните си вигвами!

Тътнещия гръм се загледа мрачно и нерешително в земята. Тогава се изправи Олд Файерхенд, изпъна великанската си фигура с израз на досада и каза:

— Pshaw! Защо приказваме, щом имаме оръжия! Нека Тътнещия гръм ни каже бързо дали иска война, или мир. Тогава ще знаем какво да правим и ще му дадем заслуженото: живот или смърт.

— Не можем да решим нещата така бързо.

— Защо не? Мъже ли сте, или жени?

— Ние не сме жени, а воини. Но на мъжа не подобава да има гореща кръв. Сега ще се върнем и ще обмислим какво да направим.

— Помислете, че след половин час ще се спусне нощта!

— И през нощта можем да ви кажем какво сме решили. Онзи, който иска да съобщи на другите нещо, било ние, или вие, трябва да даде първо един изстрел и после да извика високо. Другите ще му отговорят. Аз казах. Хау! — Индианецът стана, кимна едва забележимо с глава и се отдалечи. Другите последваха примера му.

— Тъпчем все на едно и също място! — гневеше се Олд Файерхенд.

— Моят брат говори твърде ядосано — обади се Винету спокойно. — Той трябваше да остави Олд Шетърхенд да говори по-нататък. Тътнещия гръм се беше замислил сериозно и не след дълго щеше да се вразуми.

Изглежда, Олд Файерхенд разбра правотата на тази забележка, защото не отговори нищо. Когато се върнаха при другите, Дългото ухо ги посрещна с въпроса:

— Вождовете на юта бяха четирима. Защо отидохте само вие тримата при тях?

— Защото бяхме достатъчно — отвърна му Олд Файерхенд троснато.

— Но тук има и други мъже. Дългото ухо също е вожд и трябва да участва в съвещанията, както и вие.

— Стига сме приказвали излишни неща. Нямахме нужда от четвърти човек.

Дългото ухо замълча. Ако лицето му не бе покрито с бои, щеше да издаде гнева му. Той се намираше изобщо в лошо настроение, защото беше уличен в кражба от Дрол, а бе принуден да преглътне яда си. После Олд Шетърхенд го унижи пред собствените му хора, като му забрани скалпирането. Този вожд беше един страхливец, който не притежаваше смелостта открито да се противопоставя. Затова пък гневът, който той старателно прикриваше, го гризеше отвътре с все по-голяма сила.

Започна да се смрачава и скоро настана нощ. Не можеше да се очаква, че юта ще рискуват да нападнат отново, но все пак бе необходимо да вземат мерки за осуетяване на подобни опити. Трябваше да бъдат поставени стражи. Дългото ухо предложи доброволно себе си и няколко от тимбабачите, които щяха да поемат тази задача; желанието му не можеше да бъде отхвърлено.