Съкровището в Сребърното езеро

Дългото ухо пръв се закатери нагоре с факел в ръката. Но още не беше достигнал най-горното стъпало на първия етаж, когато под него се разнесе вик, последван от викове на ужас от много гърла. Той се спря и погледна назад. Това, което видя, бе напълно достатъчно, за да го изпълни с панически страх. От тунела, където се намираха още много, много юта, нахлуваше вода и го беше изпълнила целия. Факлите осветяваха тъмната бучаща стихия, която беше изпълнила широката зала до половин човешки бой и се издигаше нагоре с ужасяваща бързина. Намиращите се все още в тунела бяха безвъзвратно изгубени. Водата ги бе издавила веднага. И всички онези, които стояха по стъпалата, бяха също обречени. Започнаха да се блъскат нагоре, всеки искаше да се спаси, всеки се опитваше да свали човека пред себе си. Захвърлиха факлите, за да могат да се бранят и с двете си ръце. По този начин никой не успяваше да се задържи на стъпалата. В същото време водната стихия се издигаше с такава бързина, че една минута след като се бе разнесъл първият вик, тя достигна до устата на червенокожите. Водата ги повдигна и понесе. Те заплуваха, бореха се със смъртта и помежду си — напразно.

Само шестима се бяха изкачили вече толкова нависоко, че беше възможно да се спасят. Тътнещия Гръм и Големия Вълк бяха между тях. Имаха само един-единствен факел, който беше в ръцете на тимбабача. Един тесен отвор водеше към по-горния етаж, където се виждаха също такива стъпала.

— Дай ми факела и ме пусни да мина първи! — Заповяда Тътнещия гръм на тимбабача. Той посегна към факела, но Дългото ухо се възпротиви. Завърза се кратък спор, но той бе достатъчен, за да позволи на водата да ги наближи. Тя нахлу през отвора и в този етаж, а той беше тесен, значително по-тесен от долния. Ето защо водната стихия пълзеше по стените му по-бързо.

Дългото ухо беше по-млад и по-силен от Тътнещия гръм. Той се отскубна от него и като го блъсна силно, го събори на земята. Но сега другите юта се нахвърлиха върху него. Той нямаше оръжие и само едната му ръка бе свободна, за да се отбранява.

Големия вълк вече вдигна пестник, за да запрати Дългото ухо на земята, когато последният извика:

— Стой, иначе Дългото ухо ще хвърли факела във водата и тогава сте загубени! Няма да можете да виждате накъде да се изкачите и водата ще ви застигне.

Това му помогна. Другите разбраха, че ще могат да се спасят само ако имат светлина. Водата бе достигнала вече до поясите им.

— Тогава дръж факела и се качвай нагоре, куче такова! — отговори му Тътнещия гръм. — Но после ще ми платиш!

Тимбабачът се намираше вече на стъпалата и забърза нагоре. Отново достигна до тесен отвор, през който премина на следващия етаж. Заплахата на стария вожд беше изречена напълно сериозно. Дългото ухо го знаеше добре. Ето защо, след като премина през отвора, той се спря и погледна надолу. Оттам се подаде главата на Тътнещия гръм.

— Ти ме нарече куче и искаш да си отмъстиш — извика му Дългото ухо. — Ти самият си куче и трябва да умреш като куче. Върви във водата!

Дългото ухо така ритна индианеца в лицето, че старият вожд изчезна в отвора, падайки назад. След малко се появи главата на следващата юта. И той получи силен ритник и падна надолу; същата съдба последва и третия. Дългото ухо дишаше тежко от страх и напрежение. Но същевременно по лицето му се изписа дива победоносна радост.

Но ето че от тъмния отвор се появи мощна и яка ръка и един железен юмрук сграбчи тимбабача за крака. Дългото ухо почувства с ужас, че ще падне. Веднага след това от дупката се появи и разкривеното от гняв лице на Големия вълк.

Отчаянието придаде на Дългото ухо великанска сила. Със страхотен замах той заби горящата факла в едното око на противника си. Големия вълк изрева и се хвана с две ръце за главата. В същия миг той получи още един безмилостен удар с главнята. Олюля се и изчезна в бучащата стихия, която нахлу покрай него със зловеща бързина и в този етаж.

Дългото ухо остана сам. Беше единственият оцелял от всички онези, които навлязоха в тунела.

Той продължи трескаво да се изкачва все по-нагоре, а водата го следваше по петите със същата бързина. В един момент почувствува, че въздухът започва да става по-свеж. Вътрешното пространство в кулата беше вече съвсем тясно, стъпалата изчезнаха и бяха заменени от подпрян на стената ствол на дърво, в който имаше изсечени вдлъбнатини за изкачване. Вече беше поставил пръстите на краката си в първата вдлъбнатина, когато над него се разнесе глас:

— Стой, остани долу, иначе ще стрелям! Юта искаха да ни унищожат, но сега те всички са загубени и ти ще умреш последен! Беше гласът на Голямата мечка. Тимбабачът го разпозна.

— Аз не съм юта! Не стреляй! — извика той, обхванат от страх.

— А кой си тогава?

— Твоят приятел, вождът на тимбабачите.

— А-а, Дългото ухо! Та ти си заслужил смъртта най-много от всички, защото си подлец и предател.

— Не, не! Заблуждаваш се!

— Не се заблуждавам. По някакъв начин си се добрал до моята тайна и си я издал на юта. Сега се удави, както се издавиха и те!