Съкровището в Сребърното езеро

— Нищо не съм издавал! — започна да го уверява Дългото ухо, изпълнен със страх, защото водата достигна вече до колената му.

— Не лъжи!

— Пусни ме да се изкача горе! Помисли си, че винаги съм бил твой приятел!

— Не, долу ще стоиш!

Тогава се чу гласа на Олд Файерхенд:

— Остави го да се изкачи! Достатъчно ужасни неща се случиха вече. Той ще си признае вината.

— Да, всичко ще ви разкажа! — увери го Дългото ухо, защото водата достигна до пояса му.

— Добре, ще ти подаря живота, но се надявам да ми бъдеш благодарен.

— Благодарността ми няма да има граници.

— Ще видим дали ще удържиш думата си. Качвай се! Червенокожият хвърли факела във водата, за да може да се изкатери с двете си ръце. Като се измъкна от дупката, той се видя в постройката на острова, и то в помещението с огнището. Пред отворената врата гореше огън и при нахлуващата светлина на пламъците той съзря Голямата мечка, Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд. Строполи се от умора и от големия страх, който беше изживял, но скоро отново скочи на крака и като се канеше да изхвръкне навън, извика:

— Да бягаме, да бягаме навън, иначе водата ще нахлуе, преди да успеем да се спасим!

— Стой тук! — заповяда му Голямата мечка. — Няма защо да се страхуваш повече от водата, защото тя не може да се изкачи тук по-нависоко, отколкото е навън, в езерото. Ти си спасен и сега ще ни разкажеш как напусна поста си и как дойде тук…

Беше изминал около един час от смяната на постовете, когато Олд Файерхенд реши да ги обиколи отново. Той се промъкна нататък, отправяйки се най-напред към мястото, където трябваше да бъде Дългото ухо. То беше празно. Той се насочи към най-близкия тимбабач, за да го попита, и научи от него, че вождът се е отдалечил от поста си.

— Накъде отиде?

— Към юта. И още не се е върнал.

— Кога тръгна?

— Почти преди един час.

— Тогава сигурно му се е случило нещо лошо. Ще видя какво е станало. — Ловецът легна на земята и запълзя към мястото, където преди това бе забелязал неприятелските постове. Там нямаше никой. Той продължи по-нататък. Там, където юта бяха препречили целия каньон, сега не се виждаше нито един от тях. Олд Файерхенд продължи издирванията си с най-голяма предпазливост. Не можа да види нито един юта, но не видя и вожда. Това беше обезпокоително. Той измина значително разстояние през каньона, без да се натъкне на неприятел, и се завърна със съобщението, че юта са изчезнали. Това обстоятелство не би било нещо непонятно или тревожно, ако Дългото ухо не беше изчезнал заедно с тях.

— Пипнали са го — продължи Голямата мечка. — Много рисковано се е приближил до тях. Свършено е с него.

— А може би и с нас — обади се Олд Файерхенд.

— Защо пък с нас?

— Прави ми впечатление, че са се махнали. Сигурно са имали някоя съвсем особена причина. Обстоятелството, че Дългото ухо е попаднал в ръцете им, само по себе си не може да бъде причина за неочакваното им оттегляне. Несъмнено има нещо друго, което обаче е свързано по някакъв начин с вожда.

— Какво ли може да е то?

— Хмм! На Дългото ухо му нямам доверие. Никога не ми е харесвал.

— Нинтропан Хауей не вижда защо не бива да му имаме доверие. Той никога не се е държал враждебно към нас.

— Възможно е. Но въпреки това той не е човекът, на когото бих могъл да разчитам. Запознат ли е подробно с околността?

— Да.

— Известен ли му е пътят, който води към езерото през котловината?

— Известен му е, защото заедно сме минавали по него.

— Това ми е достатъчно. Трябва веднага да тръгваме към езерото.

— Защо?

— Защото вероятно е издал на юта този път. Дали се лъжа, или не, дали доброволно се е раздрънкал, или са го принудили, сега е без значение. Убеден съм, че юта са тръгнали още преди един час и след два часа ще се появят при езерото.

— И аз съм на същото мнение — обади се Олд Шетърхенд.

— Дългото ухо няма добро лице — каза Винету. — Нека моите братя побързат към езерото, иначе юта ще пристигнат там преди нас и ще пленят Патерсън и дъщеря му.

Качиха се на конете и тръгнаха нагоре по каньона толкова бързо, колкото им разрешаваше тъмнината. Може би измина около час, докато достигнат входа на долината на езерото. На входа оставиха постове, и то бели, защото сега, когато липсваше вождът им, на тимбабачите не можеше да се има доверие.

Патерсън не се намираше вече на острова. Беше седял с дъщеря си вътре в постройката. Точно под тях бяха пленниците, които разговаряха. Гласовете им достигаха глухо до тях. Този звук беше тъй призрачен, че Елен бе започнала да се страхува и беше помолила баща си да напуснат острова и да се прехвърлят на брега. Той изпълни молбата й и се добраха до брега с една лодка. Когато настъпи нощта, той запали огън, но беше достатъчно предпазлив да не остане край него, а двамата с Елен се отдръпнаха назад в тъмнината, откъдето можеха да наблюдават осветеното от огъня място, без самите те да бъдат забелязани. И за двамата бе твърде неприятно да седят сами в запустялата и опасна околност на езерото и затова радостта им беше толкова по-голяма, когато видяха, че приятелите им се връщат заедно с тимбабачите.