Съкровището в Сребърното езеро

— От думите ви разбрах, че тунелът започва от купчината камъни. На другата сутрин вие двамата подгонихте един елен и аз се възползвах от това, за да махна камъните. Влязох във входа и намерих факлите. Вече знаех достатъчно и поставих камъните на старото им място.

— А не отиде при юта, за да им издадеш тайната, така ли?

— Не. Исках да ги подслушам, но ме хванаха. Само за да се спася, заговорих за тунела и острова.

— Това е подло. Ако Олд Файерхенд не беше забелязал, че те няма, предателството ти щеше да успее и душите ни още сутринта щяха да се намерят във Вечните ловни полета. Какво заслужаваш, кажи!

Тимбабачът мълчеше.

— Заслужаваш да умреш десетократно! Но ти беше мой приятел и другар, а и тези бледолики не желаят да те убивам. Ще останеш жив, но само ако изпълниш условията ми.

— Какво искаш?

— Да направиш каквото Олд Файерхенд поиска от тебе. Той желае да живее в скалистата котловина и да я купи от вас. Ще му продадеш мястото заедно с пътя, който води оттам до Сребърното езеро.

— Ние не се нуждаем от котловината, защото е безполезна. Конете не могат да пасат там.

— Какво искаш за нея?

— Най-напред трябва да говоря с другите тимбабачи.

— Ще ти кажа какво можеш да поискаш. Олд Файерхенд ще ти даде двадесет пушки и двадесет фунта барут, десет одеяла, петдесет ножа и тридесет фунта тютюн. Това не е малко. Съгласен ли си?

— Съгласен съм и ще се помъча да накарам и другите да се съгласят с тези условия.

— Ще трябва да отидеш с Олд Файерхенд и няколко свидетели до най-близкия вожд на бледоликите, за да може продажбата да бъде призната, за което ще получиш допълнително подарък; дали ще е голям, или малък, зависи от тебе и от Олд Файерхенд. Както виждаш, аз ти мисля доброто. Но се надявам, че и ти с поведението си ще ме накараш да забравя предателството ти. А сега повикай неколцина от твоите хора, за да пренесат пленниците на брега, та да не се удавят и те!

Дългото ухо се подчини на нарежданията му, защото бе крайно време да се погрижат за безопасността на пленниците. Скоро след като и последният от тях беше изнесен навън пред постройката, отвътре се чу пращене и бълбукане. Водата беше изкъртила тънката стена и навлязла в избата.

Пленниците бяха пренесени в лодки до брега, където ги оставиха под надзора на тимбабачите. Дългото ухо обаче не бе допуснат до тях, защото му нямаха все още доверие. Накараха го да ги придружи до входа, където белите стояха все още нащрек, защото срещу тях се намираше втората половина от индианците юта, които не се бяха оттеглили.

Тези червенокожи не знаеха какво да правят. Повечето от хората, които се канеха да проникнат до острова, бяха навлезли вече в тунела, когато той беше просто смачкан отгоре от огромна маса камъни и земя. Тази маса бе затиснала и убила много от навлезлите в тунела индианци и беше затрупала и задръстила тунела напълно, тъй че водата от езерото не можеше да излезе през него навън. Голямата мечка беше целял точно това. Водата не биваше да изтече в каньона, а да нахлуе във вътрешността на острова.

Индианците, които не бяха затрупани, отстъпиха уплашени назад и побързаха да отидат при другата група и да разкажат за случилото се. Никой не знаеше дали всички, намиращи се в тунела, бяха загинали, или на някои от тях се беше удало да достигнат острова. Ако се беше случило последното, то тези воини щяха да нападнат белите в гръб. Всички чакаха минута след минута, но времето си минаваше, без надеждите им да се сбъднат. И вече едва ли можеше да има съмнение, че всички в тунела са станали жертва на водата.

Денят вече бе настъпил, а юта все още стояха с конете си на същото място. За да не бъдат изненадани от бледоликите, бях а поставили на известно разстояние постове. Те видяха между дърветата Олд Шетърхенд, който се приближаваше към тях. Той им каза, че иска да говори с техния предводител. Когато двамата се срещнаха, Олд Шетърхенд му зададе въпроса:

— Знаеш ли, че няколко от вашите вождове и воини са пленени от нас като заложници?

— Знам — отговори мрачно индианецът.

— А знаеш ли какво стана с вашите воини, които влязоха в тунела?

— Не.

— Тунелът се срути и водата нахлу в него. Всички се издавиха. Само Дългото ухо се избави. Току-що пристигнаха очакваните двеста навахи. Ние сме далеч по-многобройни от вас, но не желаем да проливаме кръвта ви, а искаме да сключим мир. Бъди разумен и ела сега с мен! Ще те заведа при вашите вождове. Говори с тях и после пак ще можеш да се върнеш тук.

Човекът се загледа известно време пред себе си и после попита:

— Ще удържиш думата си и ще ме пуснеш да си ида, нали? Вярвам ти и ще дойда с тебе.

Той съобщи на хората си за своето намерение, остави оръжията си и последва ловеца към езерото. А там цареше голямо оживление, защото навахите наистина бяха пристигнали. Те горяха от желание да отмъстят на юта за поражението на съплеменниците си и беше необходимо изключително изкуство, за да ги придумат да се откажат от войнствените си намерения.