Съкровището в Сребърното езеро

С изключение на постовете, белите се разположиха около огъня. Тимбабачите запалиха още един огън, около който насядаха, разговаряйки за изчезването на вожда си. От предпазливост белите не споделиха с тях подозренията си за предателство.

Откакто бяха пристигнали при Сребърното езеро, някогашният ръководител на смяна Уотсън не бе намерил подходящият случай да говори с Голямата мечка. Но сега, когато бяха седнали край огъня близо един до друг, белият се обърна към индианеца:

— Моят червен брат не е разговарял още с мене. Аз съм един от онези двама бледолики, които прекараха веднъж тук една цяла зима. Тогава твоят дядо, Икачи-татли, бе още жив, но беше болен и ние се грижехме за него, докато умря.

— Нинтропан Хауей ти благодари — каза простичко Голямата мечка.

— Да, ние се грижихме за него и той ни подари нещо. Беше една тайна, която сподели с нас, тайната на някакво съкровище, скрито в езерото.

— Старият вожд не е имал право да говори за тази тайна. Но е бил уморен и отслабнал, а благодарността му е попречила да си спомни, че е дал клетва за вечно мълчание. Той имаше право да завещае тази тайна само на наследниците си, на своя син и внук.

— В такъв случай си на мнение, че нямам правото да говоря по този въпрос?

— Голямата мечка не може да ти забрани. Но трябва да се откажеш от използването на тайната. Съкровището бе отдавна извадено от дъното на езерото и преместено, защото тук не беше вече в безопасност; все по-често се появяваха бели ловци и враждебно настроени индианци. И така, не мисли повече за златното съкровище! Но всяко друго твое желание ще изпълня с удоволствие.

— Сериозно ли говориш? — попита бързо Олд Файерхенд, който от думите на Голямата мечка разбра, че скицата на Корнъл бе станала вече и без това безпредметна. — Тогава аз ще изразя едно желание от името на нашия спътник.

— Добре! Ако е по силите на Голямата мечка, той ще го изпълни с удоволствие.

— Кому принадлежи земята, на която се намираме сега?

— На Нинтропан Хауей. Някога той ще я завещае на сина си, на Малката мечка. ?

— Можеш ли да докажеш правата си над нея?

— Да. Между червените мъже важи думата. Но белите искат хартия с черни букви. Една такава хартия беше изготвена и подписана от белите вождове. На нея има и голям печат. Заради нея Голямата мечка ходи в града на Белия баща (така индианците са наричали президента на САЩ Б. пр.). Земята около Сребърното езеро, която е оградена от планините, принадлежи на Голямата мечка. Той може да прави с нея, каквото си поиска.

— А чия собственост е скалистата котловина, през която минахме днес?

— На тимбабачите. Белите вождове измериха цялата местност и я нарисуваха. После Белия баща във Вашингтон се подписа, че тя принадлежи на тимбабачите.

— Следователно те могат да я продават, подаряват или дават под наем, както си искат, нали?

— Да.

— Тогава ще ти кажа, че искам да купя от тях котловината.

— Голямата мечка не може да им забрани да я продават, нито пък на тебе да я купиш.

— Не става въпрос за това, а дали на тебе ще ти е приятно нашето съседство.

Лицето на Голямата мечка придоби лукаво изражение, докато задаваше въпроса:

— Защо искате да живеете на това място, където няма вода и нито стръкче трева? Белият купува само такава земя, която му носи полза. Голямата мечка отгатва мислите ви. Камъните, скалата има стойност за вас.

— Вярно е. Но тя ще придобие стойност едва тогава, когато намерим вода.

— Вземете си от езерото!

— Това е и моята молба към тебе.

— Можеш да вземеш колкото ти трябва.

— А мога ли да построя водопад?

— Да.

— Ти ще ми продадеш това право и аз ще ти го платя, нали?

— Щом като продажбата е необходима, тогава ще я извършим. Можеш да определиш цената, но Нитропан Хауей ще ти подари водата. Вие му направихте голяма услуга. Ако не бяхте вие, той щеше да попадне в ръцете на юта. Затова той ще ви помогне да извадите съкровищата от скалистата котловина.

— Туй вече ми харесва — пошепна Хобъл Франк на братовчеда си. — В общи линии имаме вече вода. А когато и среброто потече така послушно като нея, ще можем не след дълго да играем ролята на красове.

— Да не би да искаш да кажеш „крезове“? Крез е бил онзи цар, който е бил страшно богат, нали?

— Ама и ти започваш като Дебелия Джими! Ако искаш да си останеш мой приятел и братовчед, тогава… я слушай!

Откъм входа на долината се разнесе изсвирване. Беше сигналът, уговорен с рафтърите. Белите наскачаха и бързо се отправиха към входа. Там научиха, че откъм теснината между скалите се бил дочул шум като от конски копита. Бързо бяха взети необходимите мерки. Белите се изпокриха зад дърветата и зачакаха с напрежение развитието на събитията. Но доста време измина, без да чуят или видят нещо. Това беше подозрително. Ето защо Винету се промъкна напред на разузнаване. След около четвърт час той се върна при Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд и Голямата мечка и им съобщи: