Съкровището в Сребърното езеро

— Не. На това място, където сега е езерото, по-рано имало суха земя. Онзи народ издигнал висока кула и нейният връх представлява сега островът в езерото. От тази кула през долината та чак до каньона бил построен здрав тунел. После била издигната мощна широка дига, за да не може водата да изтича на север. Долината се изпълнила с вода и се превърнала в езеро, от което сега стърчи само върхът на кулата като остров. Когато долината се напълнила, водата започнала да изтича на юг. А краят на тунела бил закрит с камъни.

— Нима всичко това е истина?

— Разбира се. Дългото ухо сам се убеди, той тайно отстрани камъните и намери тунела. При входа на тунела са оставени факли, с които може да се осветява вътрешността. Тунелът води по дъното на езерото към острова, първоначалната кула, в най-долната част на която се намират съкровищата. А този тунел е направен и за да може в случай на нужда по него да се пусне водата в каньона и да унищожи намиращите се там врагове. На едно място тунелът се отваря, водата нахлува в него и се излива в каньона, където ще издави всичко живо.

— Уф! Това би могло да ни послужи. Ех, да можехме да издавим бледоликите!

— Не можем да го направим, защото и моите тимбабачи ще се издавят заедно с тях.

— Вярно, така е. Но щом всичко, което ни каза, е истина, белите и без това са загубени. Ще се справим с тях, ако си искрен. А сега искаш ли да ни водиш към езерото?

— Да, Дългото ухо е готов. Но каква част от богатствата ще получи той?

. — Това ще определи Кай-унуне, когато се убеди, че си ни казал истината. Сега ще те развърже и ще ти даде кон. Но при най-малкия опит за бягство си загубен.

Вождът даде заповедите си с тих глас. Скоро всички юта бяха на конете си и се спуснаха надолу по каньона, като отначало дяволски внимаваха да не предизвикат и най-малкия шум. Достигнаха мястото, където белите бяха завили от каньона в котловината, и тръгнаха в същата посока.

Сега, през нощта, ездата беше още по-тежка, отколкото през деня. Но червенокожите имаха истински котешки очи, а и конете им се справяха добре с трудния терен. Изкачиха се по наклонената равнина, спуснаха се в котловината и после навлязоха в теснината между скалите по същия път, по който бяха минали й белите. Втората част от пътя им бе улеснена от изгрялата луна.

Бяха изминали точно три часа, когато индианците достигнаха мястото, откъдето започваха дърветата. Тук Дългото ухо се спря и каза:

— Входът към долината е толкова тесен, че постовете могат да го бранят срещу вас много лесно. Но вие ще се появите откъм гърба им.

— А как е възможно да стане това?

— През тунела, за който Дългото ухо ви говори вече. Входът му е разположен само на няколко крачки оттук. Ще го отворим, като махнем камъните, и ще се спуснем в него. Запалим ли факлите, ще можем лесно да вървим напред. Така ще стигнем до кулата, ще се изкачим горе и ще се озовем на острова. Там има винаги няколко лодки, с които ще се прехвърлим на брега. Ще се озовем в гръб на неприятелите и ще ги победим лесно, още повече че моите тимбабачи ще преминат на наша страна, щом вождът им заповяда.

— Добре! Половината от воините ми ще останат тук, а другата половина ще ни последват в тунела. Покажи ни го!

Юта бяха слезли от конете си. Дългото ухо ги отведе малко настрани до едно място, където до скалите беше нахвърляна камара камъни.

— Трябва да махнем тези камъни — обясни тимбабачът, — и тогава ще видите входа.

Купчината камъни беше преместена и на нейно място се показа тъмна дупка, широка около метър и висока два метра. Вождовете влязоха вътре и пипнешком намериха голям запас от факли, приготвени от еленова и бизонска лой. Факлите бяха разпределени и запалени с помощта на пункс. Тогава индианците потеглиха през тунела.

Въздухът в него бе застоял, но не беше влажен. Изглежда, тунелът бе изключително здраво построен и обвит с дебел пласт здраво трамбована глина, за да може да устои толкова дълго време на водите на езерото.

Всички се стремяха да вървят колкото се може по-бързо, за да не дишат дълго този въздух, който ставаше още по-лош от дима на факлите; след известно време, сторило им се цяла вечност, те стигнаха до широка зала.

В горната част на залата завършваше отворът на някаква шахта. Нагоре водеха тесни иззидани стъпала, чиято форма не приличаше съвсем на формата на нашите стъпала. По тях можеше да се изкачва само един човек. Ето защо индианците трябваше да се наредят един зад друг.