Съкровището в Сребърното езеро

В средата на езерото се намираше зелен остров с една причудлива постройка от тухли, сушени на слънце. Изглежда, тя беше останала от времето на най-старите обитатели на тези земи, преди те да бъдат прогонени от сегашните индианци. На откритата крайбрежна ивица, покрита с трева, бяха построени няколко колиби близо до които се виждаха няколко лодки кану, завързани за колчета на брега. Островът имаше кръгла форма и диаметърът му беше може би около стотина крачки. Старата сграда бе покрита отчасти с цъфтящи пълзящи растения. Останалата част от острова бе обрасла с цветя и храсти също като някоя градина.

Гората оглеждаше върховете на дърветата си във водата на езерото, а планинските върхове хвърляха сенките си върху него. Въпреки това водата не беше нито зелена, нито синя, нито пък имаше някакъв друг тъмен цвят. Тя блестеше по-скоро в сребристосиво. Никакъв ветрец не браздеше повърхността й. Човек би могъл да си помисли, че дъното на долината пред него е напълнено с живак.

В колибите и около тях бяха налягали стотина тимбабачи. Те наскачаха развълнувани, като видяха, че към тях се приближава група от бледолики. Но щом разпознаха при тях и своите другари, бързо се успокоиха. Белите още не се бяха приближили съвсем, когато отсреща, на острова, от постройката излязоха две мъжки фигури.

Апачът сложи ръка на устата си и извика към тях:

— Нинтропан Хауей! Винету дойде!

Оттатък отекна вик вместо отговор. После всички видяха, как двете фигури се качиха в едно кану и загребаха към брега.

Бяха двете Мечки, баща и син. Сигурно бяха много учудени да видят толкова познати лица, но те не го издадоха с нито едно движение или гримаса. Когато Голямата мечка слезе на брега, той вдигна ръка, за да поздрави Винету, и каза:

— Великият вожд на апачите е навсякъде и където отиде, внася радост в сърцата на хората. Нинтропан Хауей поздравява Олд Шетърхенд, когото познава, поздравява и Олд Файерхенд, който бе с него на парахода!

Когато забеляза Леля Дрол, по лицето му се изписа усмивка. Спомни си за последната си среща с него и подавайки му ръка, рече:

— Моят бял брат е смел човек. Той уби пантерата и Голямата мечка го поздравява с добре дошъл!

Той така вървеше от човек на човек, за да поздрави всеки лично. Синът му се приближи към Елен, която беше слязла от носилката. Поздрави я и каза на завален английски:

— Малката мечка не мислил за възможно да вижда отново мила мис. Каква цел има нейно пътуване?

— Целта ни беше Сребърното езеро — отговори тя. Лицето му просветна радостно и той не можа да скрие израза на изненада.

— Значи мис ще остане известно време тук? — попита той.

— Ще остана дори по-дълго време. — отговори тя.

— Тогава Нинтропан Хомош моли да му позволи бъде край нея! Тя трябва познае всички дървета, растения и цветя. Ще ловим риба в езерото и ще ловуваме в гората. Ще му разреши ли?

— С удоволствие. Радвам се, че те заварих тук. — Тя му протегна ръка, която той пое колебливо, но после я задържа известно време в дланта си.

Конете на новодошлите бяха отведени от тимбабачите в гората, където бяха и техните коне. Вождът им бе седял досега в колибата си, но ето че бавно излезе от нея с навъсено лице, защото никой не му бе обърнал особено внимание. Той беше мрачен човек с дълги крайници, които му придаваха донякъде вида на орангутан. Вождът се спря на известно разстояние и се загледа към планините над главите на белите, сякаш изобщо не го засягаха. Но си беше направил криво сметката, защото Леля Дрол пристъпи до него и каза:

— Защо Дългото ухо не се приближи? Не иска ли да поздрави прочутите воини на бледоликите?

Вождът промърмори нещо неразбираемо под носа си на своя език, но това не мина току така при Дрол, защото ловецът го потупа по рамото като стар познат и извика:

— Говори ми на английски, момче! Не съм учил езика ти. Червенокожият отново изломоти няколко завалени думи и затова Дрол продължи:

— Не се преструвай! Знам, че говориш английски доста сносно.

— Но! — отрече вождът.

— Не говориш ли? А познаваш ли ме?

— Но.

— Хмм! Я си помисли. Сигурно ще си спомниш за мене.

— Но.

— Виждали сме се с тебе долу във форт Дифайънс!

— Но.

— Там седяхме трима бели и единайсет индианци. Поиграхме малко карти и пийнахме. Индианците пиха повече от белите и накрая не си помнеха вече имената. След това спаха цял следобед и през цялата нощ. Спомняш ли си вече, друже?

— Но.

— Не? Добре! Ние, белите, също легнахме да спим при индианците в дървената барака, защото иначе нямаше никакво място. Когато се събудихме, червенокожите ги нямаше. Знаеш ли къде бяха отишли?

— Но.

— Но с тях беше тръгнала и пушката ми, а и патронташът ми.

На цевта на пушката ми имаше гравирано едно Л. Д., Леля Дрол. Странно е, че тези букви се намират на цевта на твоята пушка. Може би знаеш как са попаднали там?

— Но.

А моят патронташ беше украсен с мъниста и също така имаше буквите Л. Д. Носех го на пояса си, също както и ти твоя. А както забелязвам за моя радост, твоят има същите букви като моя. Не знаеш ли откъде са се взели буквите на твоя патронташ?

— Но…