Съкровището в Сребърното езеро

На високия бряг на река Блек Беър гореше голям огън. Луната грееше на небето, но светлината й не успяваше да проникне между гъстите върхари на дърветата. Ако нямаше огън, наоколо щеше да цари непрогледна тъма. Пламъците осветяваха един блокхаус ((англ.) — типични за времето на американските пионери здрави дървени къщи, устойчиви срещу студ и нападения. Б. пр.), построен не както обикновено от хоризонтални, наредени един над друг дървесни стволове, а малко по-особено. Бяха използвани четири растящи дървета, които образуваха правилен четириъгълник; върховете им бяха отрязани и дънерите им представляваха четирите ъгли на къщата. На горните им краища бяха поставени напреко гредите, носещи покрива. Този покрив, а също така и четирите стени бяха направени от онези дъски, наречени Clap-boards ((англ.) — дъски с един изтънен ръб. Б. пр.), които се изсичат от суровите стволове на кипариса или червения дъб, но само от стъблото под клоните, за да бъдат избегнати чеповете. В предната стена бяха оставени три отвора — един по-голям, служещ за врата, и два по-малки от двете страни на големия за прозорци. Именно пред тази къща гореше споменатият огън, около който седяха двадесетина силуета, по чиято подивяла външност си личеше, че от дълго време не са влизали в допир с цивилизацията. Дрехите им бяха изпокъсани, лицата им бяха не само загорели от слънцето, а и с кожа, която бе направо напукана и избелена от вятъра, дъжда, студа и жегата. Освен ножове, друго оръжие не се виждаше, изглежда, бе оставено в блокхауса.

Над огъня, окачен на дебел клон, висеше голям железен котел, в който вряха огромни късове месо. До огъня се намираха две издълбани тикви с огромни размери, пълни с медовина. Щом някой ожаднееше, просто грабваше пълна чаша медовина или пък горещ бульон от котела. Водеше се оживен разговор. Изобщо изглеждаше, че тези хора се чувствуваха в пълна безопасност, защото никой не си даваше труд да говори тихо. Освен това, ако допуснеха, че наблизо може да има някакъв враг, те щяха да запалят и поддържат огъня си по индиански маниер, така че да образува малък пламък, който не може да се вижда отдалече. На стената на къщата бяха облегнати брадви, секири, големи триони и други инструменти, издаващи, че това е група от рафтъри, дървари и салджии.

Рафтърите са особен вид на американските пионери (под това название обикновено се разбират всички заселници, които първи излизат в „нецивилизованите“ райони на Северна Америка — ловци, рафтъри, фермери, и др. Б. пр.). Тяхното място е някъде между фермерите и траперите. Докато фермерите са във всяко едно отношение по-близо до цивилизацията и водят заседнал живот, то траперът, ловецът, който лови животните с примки и капани, води почти скитнически живот, също като индианеца. И рафтърът не се задържа на едно място и води свободен, почти независим живот. Преминава свободно от един щат в друг и от една държава в друга. Не обича да се среща с хора и да посещава домовете им, защото занаятът му всъщност е незаконен. Земята, на която той сече дърва, не е негова собственост. Съвсем рядко се сеща и да попита кому принадлежи тази земя. Щом открие подходяща за сеч гора и някъде наблизо удобна река за спускане на салове, той се залавя за работа, без да го интересува къде се намира тази месност, дали принадлежи на Конгреса, или е частна собственост. Отсича дърветата, отрязва клоните и обработва стволовете, като си избира, разбира се, най-хубавите дървета, после ги свързва на салове и ги пуска надолу по реката, за да продаде някъде добития материал.

Рафтърът не е много желан гост. Вярно е, че гъстите гори създават затруднения на някои нови преселници, които с удоволствие биха видели горите си разчистени, но рафтърът не разчиства. Той обира, както вече споменахме, най-хубавите дървета, отрязва короните им и ги захвърля наоколо. Под и около тези корони от тези дървета избуяват нови фиданки, които се оплитат с диви лози и други пълзящи растения и образуват такава плътна маса, срещу която брадвата, а често дори и огънят са почти безпомощни.

Въпреки това почти никой не закача рафтърите, защото те са силни и смели мъже и никой не рискува да се разправя с тях из пустите райони, далеч от всякаква помощ. Разбира се, рафтърът, не може да работи сам, а винаги се събират неколцина души — четири, осем или десет. Понякога образуват и по-големи групи и тогава се чувстват съвсем сигурни, защото никой фермер няма да започне разправия с такъв брой хора, способни да рискуват живота си само и само да се сдобият с някое хубаво дърво.