Съкровището в Сребърното езеро

Тогава Дрол (който изцяло е замислен като комична фигура, говори на смешен за немците диалект, който би могъл донякъде да се сравни с нашия шопски говор, но за съжаление остава непреводим. Б. пр.) направи най-веселата и хитра физиономия на която беше способен, и отвърна на немски език:

— Не, навремето и през ум не ми е минало. Избрал съм си немска семейна двойка.

— Как? Значи сте роден в Германия, в такъв случай сме сънародници. Ето ти изненада! — извика Олд Файерхенд.

— Не сте ли се сетили досега? Искам да кажа, че ми личи от пръв поглед. Можете ли да отгатнете къде съм проходил и къде съм скъсал първия си чифт обувки?

— Разбира се, вашият говор го издава.

— Издава ли го? Това ме радва извънредно много, понеже винаги съм се гордял с нашия хубав диалект, който за съжаление по-късно ми провали цялата кариера, щом трябва. И тъй, кажете ми къде съм се родил?

— В красивото херцогство Алтенбург, където правят най-хубавата извара.

— Правилно, в Алтенбург, веднага познахте! А туй за изварата е чиста истина — тя няма равна на себе си в цяла Германия. Знаете ли, исках да ви изненадам и затова не ви казах веднага, че съм ваш съотечественик. Но сега, когато така хубаво сме седнали заедно, ми се изплъзна от езика и ето, че можем да поговорим за хубавата ни родина, която не съм забравил, въпреки че живея тук вече дълги години.

По всичко личеше, че тримата щяха да завържат оживен разговор, но за съжаление това не стана, защото неколцина от господата в салона се бяха наситили на разните игри и сега влязоха в помещението, за да попушат. Завърза се общ разговор и те се видяха принудени да изоставят подхванатата тема. Когато По-късно се разделяха, за да отидат да спят, Дрол каза на Олд Файерхенд:

— Жалко, че не можахме да си поговорим, но и утре е ден, и ние ще продължим разговора си. Лека нощ, господин сънароднико, лек сън и спете по-бързо, защото след полунощ ще трябва да ставаме пак!

Всички отидоха по кабините си, а в салона угасиха светлините.

На палубата останаха да светят само два фенера: един на носа и друг при кърмата на парахода. Първият фенер осветяваше реката на такова голямо разстояние, че дежурният моряк можеше навреме да забележи всяко препятствие във водата и да вдигне тревога. Изглежда, че дежурният, кормчията и боцманът, който се разхождаше по палубата насам-натам, заедно с обслужващия машините персонал бяха единствените будни хора.

Но трамповете се преструваха, че спят. Корнъл беше наредил хитро хората си около люка, водещ към трюма, така че никой не можеше да стигне до него, без те да не го забележат.

— Ама че дяволска работа! — прошепна той на човека до него. — Как не се сетих, че през нощта на носа на кораба остава човек, който оглежда пътя на парахода. Той ще ни пречи.

— Няма да ни пречи толкоз много. В тази тъмнина не може да вижда чак до люка. Тъмно е като в рог, няма ни една звезда на небето. А освен това той е втренчил поглед в осветения от фенера кръг и ако се обърне, няма да забележи абсолютно нищо. Кога започваме?

— Веднага. Нямаме време за губене, защото трябва да свършим, преди да сме стигнали форт Гибсън. Свределът е вече у мене и слизам надолу. Ако се наложи да ме предупредиш, кашляй силно. Сигурно ще те чуя.

Той се надигна и пропълзя до люка под закрилата на голямата тъмнина. Напипа с крак тясната стълба и бързо слезе по десетината стъпала. Опипа с ръце пода, на който беше застанал, и откри люка, водещ още по-надолу. Заслиза по втората стълба, а тя се оказа по-дълга от първата. Щом се озова долу, той запали клечка кибрит и се огледа.

Помещението, в което се намираше, беше високо повече от два метра и водеше почти до средата на парахода. Пред него се простираше в цялата си ширина долната част на корабното тяло, незащитена от никаква преграда. Наоколо се търкаляше само багаж. Корнъл се приближи към бакборда и заби свредела в стената на парахода — разбира се, под водната линия. Под силния натиск на ръката му инструментът бързо започна да пробива дървото. Изведнъж той се натъкна на твърдо препятствие — ламарината, с която беше обкована онази част от парахода, която оставаше под водата. Тя трябваше да бъде пробита с удари. Но за по-бързо напълване на помещението с вода бяха необходими поне две дупки. Ето защо Корнъл проби също до ламарината втора дупка, колкото се може по-назад. После взе един от здравите камъни, служещ за баласт, и заудря по свредела, докато върхът му проби металната обвивка. Водата нахлу веднага и му измокри ръцете. Но когато измъкна свредела с известно усилие, той бе облян от силна, дебела водна струя, така че трябваше незабавно да се отдръпне. Шумът от параходните машини беше заглушил ударите с камъка. Сега Корнъл проби и ламарината зад първата дупка, намираща се по-близо до стълбата и започна да се изкачва. Той все още държеше свредела в ръка и щом се добра до горната стълба, го захвърли настрани. Защо ли му трябваше да го мъкне до горе?

Щом стигна до своите хора, те го попитаха тихо дали е успял. Отвърна им утвърдително и заяви, че веднага отива към кабина номер едно.