Съкровището в Сребърното езеро

Ето че се разнесе тропот от копита, приглушен от меката почва. Малката мечка доведе два коня, завърза ги за едно дърво, взе си парче месо от котела и седна до баща си, за да се нахрани. Баща му вече се беше наял, прибра ножа в пояса си и каза:

— Сега тонкава говори и после рафтъри изпушат с него лулата на мира. Черния Том има много пари. Трампове идват, издебнат него и вземат пари.

— Трампове ли? Тук край Блек Беър? Сигурно си се заблудил.

— Тонкава не заблуждава, а точно знае и на вас обясни. Той разказа на заваления си английски събитията на парахода, но бе твърде горд да спомене макар и с една-единствена дума геройската постъпка на сина си. Разбра се, че всички го слушаха най-напрегнато. Разказа също и за нещата, които се бяха случили след бягството на трамповете. Той и синът му достигнали брега на Арканзас с малката лодка броени минути след Корнъл и останали да лежат на брега до разсъмване, понеже в тъмнината не можели да проследят дирята на трамповете. А тя била много ясна и след като заобикаляла форт Гибсън, се отправяла на запад между Канейдиън и Ред Форк, а после завивала на север. През една от следващите нощи трамповете нападнали село на индианците крики, за да си набавят коне. По обяд на следващия ден двамата тонкави срещнали скитащи воини от племето чоктави, от които си купили два коня. Но с обичайните церемонии при покупката на конете те загубили толкова време, че трамповете получили вече преднина от цял ден. После прекосили Ред Форк и през една открита прерия се отправили към Блек Беър. Сега трамповете лагерували на малка полянка край реката, а тонкавите посетили най-напред рафтърите, за да ги предупредят.

Въздействието от този разказ не закъсня. Вече всички говореха съвсем тихо и огънят беше изгасен напълно.

— На какво разстояние оттук се намира лагерът на тези трампове? — попита старият Мисуриец.

— За да стигне дотам, трябва върви време, което бледолики наричат половин час.

— Гръм и мълния! Значи не са видели огъня ни, но са могли да подушат дима. Наистина сме се чувствали прекалено сигурни. А откога се намират на това място?

— Час преди здрачаване.

— Тогава несъмнено са ни търсили. Не знаеш ли нещо за това?

— Тонкава не бива наблюдава трампове, защото още светло. Тръгна веднага, предупреди рафтъри, понеже…

Той спря и се ослуша. После продължи, но вече съвсем тихо:

— Голямата мечка нещо видя, нещо мръдна при ъгъла на къща. Тихо седи и не говори! Тонкава пропълзи и разбере.

Той легна на земята и запълзя към къщата, като остави пушката си. Рафтърите наостриха уши. Изминаха може би десетина минути, после изведнъж се разнесе кратък остър вик, вик, познат на всеки уестман — предсмъртен човешки вик. След малко вождът се върна.

— Един разузнавач на трампове — каза той. — Тонкава го убил с ножа си. Но може би не бил сам. Другият се върне и съобщи. Затова бързо, ако бели мъже искат подслушат трампове.

— Имаш право — съгласи се Мисуриеца шепнешком. — Аз ще тръгна, а ти ще ме водиш, защото познаваш точно мястото, където са се разположили да нощуват. Засега те все още не подозират, че присъствието им ни е известно. Чувстват се сигурни и ще говорят за плановете си. Ако тръгнем веднага, може би ще научим какво мислят да правят.

— Да, но съвсем тихо и потайно, за да не види друг разузнавач, че тръгваме. И не взима пушки, а ножове. Пушки пречат.

Съветът му беше последван. Рафтърите се прибраха в блокхауса, където никой не можеше да ги наблюдава, а Мисуриеца и вождът запълзяха към лагера на трамповете.

Реката Блек Беър може да се определи като граница на онази своеобразна хълмиста равнина, наречена „вълниста прерия“. В нея се издигат хълм до хълм, почти напълно еднакви, разделени помежду си от също така еднакви падини. И това се наблюдава на територията на целия източен Канзас. Тази вълниста прерия е богата на води и гори. Ако погледнем от птичи поглед безкрайно следващите едни след други хълмове и падини, те ще ни заприличат на развълнуваните води на някое зелено море. Оттам е дошло и името на прерията, от което можем да заключим, че под „прерия“ не трябва да разбираме винаги само равнини, покрити с трева. Водите на река Блек Беър се бяха вдълбали надълбоко в меката хумусна почва на този хълмист терен, така че бреговете й бяха в по-голямата си част високи и обрасли с гъсти гори чак до мястото, където реката излизаше от вълнистата прерия. Това е (или по-скоро беше) непокътната дива местност, защото в последно време вълнистата прерия се насели сравнително гъсто, а безразборното и безотговорно ловуване унищожи запасите й от дивеч.