Съкровището в Сребърното езеро

— Да не мислиш, че ще се оставят спокойно да се целиш в тях? Аз дадох на Корнъл най-добрия възможен съвет, но той не ме послуша. На изток, в големите градове, всеки който е обран, отива в полицията и предоставя на нея преследването на крадеца, но тук, в Запада, всеки сам си върши нещата. Убеден съм, че са ни преследвали доста надалече. А кои са тръгнали по следите ни? Във всеки случай онези хора измежду пътниците, които разбират нещо от тези работи, а те са Олд Файерхенд, Черния Том и най-вече онзи чудак Леля Дрол. Трябваше само да ги причакаме и щяхме да вземем парите на Том съвсем лесно. Но вместо да го сторим, ние яздихме с дни, а сега киснем край тази река, без изобщо да знаем дали ще видим някога парите. А не по-малко глупаво е, че Корнъл се лута нощем из гората, за да търси рафтърите. Можеше да почака до утре и…

Той прекъсна разсъжденията си, защото в този момент онзи, за когото говореше, се появи откъм гората и бързо се отправи към огъня. Корнъл забеляза, че хората му го гледаха с нескрито любопитство, свали си шапката, хвърли я на земята и каза:

— Лоши новини, момчета, нямах късмет.

— Защо? Какво се случи? Разказвай! — разнесоха се наоколо възгласи. — Къде е Брънс? Защо не е с теб?

— Брънс ли? — отвърна Корнъл, като седна. — Той изобщо няма да се върне, мъртъв е.

— Мъртъв ли? Да не си полудял? Да не му се е случило нещастие?

— Наистина на клетника му се случи нещастие, но с „помощта“ на нож, който беше забит в сърцето му.

Тази новина предизвика голяма възбуда. Всеки питаше и разпитваше и затрупан от въпроси, Корнъл изобщо нищо не можеше да обясни. Затова заповяда на всички да мируват. Щом настъпи тишина, започна да разказва:

— Брънс и аз мислехме, че рафтърите са нейде нагоре по реката, и тръгнахме в тази посока. При това трябваше да бъдем много предпазливи, защото можеха лесно да ни забележат. Ето защо напредвахме доста бавно и скоро се стъмни. Аз поисках да се връщаме вече, но Брънс беше на друго мнение. Бяхме срещнали различни следи, от които той си вадеше заключението, че сме близо до сечището. Каза, че сме щели да подушим рафтърите, защото те сигурно били запалили огън заради комарите. Това се потвърди, най-сетне ни замириса на дим и на високия бряг забелязахме бледи отблясъци като от огън, чиято светлина се процежда между дърветата и храстите. Закатерихме се нагоре и скоро видяхме огъня. Беше запален пред един блокхаус и около него седяха рафтърите, двадесетина на брой, колкото сме и ние. Промъкнахме се по-наблизо. Аз останах да лежа до едно дърво, а Брънс пропълзя зад къщата. Още не се бяхме заслушали в разговора им, когато изведнъж се появиха двамина, които не бяха рафтъри, а непознати за тях хора. И по дяволите, бяха двамата индианци от „Догфиш“!

Тази новина изненада трамповете много, но те направо зяпнаха с уста, като разбраха какво е разказал вождът на рафтърите. После Корнъл продължи:

— Видях, че червенокожият започна да гаси огъня и после всички заговориха толкова тихо, че не можех нищо да разбирам. Вече исках да се връщаме, но трябваше да изчакам идването на Брънс. Изведнъж чух един толкова ужасяващ вик, толкова страшен, че потреперих от глава до пети. Разнесе се откъм къщата, зад която се бе скрил Брънс. Започнах да се безпокоя за него и се запромъквах около лагера към къщата. Беше толкова тъмно, че бях принуден да се движа пипнешком. Изведнъж ръката ми напипа човешко тяло, което лежеше в локва кръв. По дрехите разбрах, че е Брънс, и страшно се изплаших. Беше ударен в гърба на такова място, че несъмнено сърцето му бе улучено. Какво можех да направя? Изпразних джобовете му, взех пистолета и ножа му и го оставих. Когато се озовах отново откъм предната страна, забелязах, че рафтърите се бяха прибрали в къщата, и побързах да си плюя на петите. А сега нямаме време за губене — трябва да се махаме.

— Защо? — попитаха наоколо.

— Защо ли? А не чухте ли, че тези червенокожи са видели лагера ни? Естествено, че ще ни нападнат. И е възможно да се появят твърде скоро, защото ще се досетят, че поради изчезването на убития ще станем подозрителни. Ако се оставим да ни изненадат, сме загубени. Трябва веднага да продължим пътя си и да се откажем от парите на рафтърите. Това е най-умното и… — Той спря и направи с ръка внезапно движение.

— Какво има? Какво ти е? Продължавай! — обади се един. Корнъл стана, без да отговори. Той беше седял близо до мястото, където двамата подслушваха. Но те не лежаха вече един до друг, както отначало. Когато старият Мисуриец съзря Корнъл, бе обхванат от необикновено вълнение, което се засили още повече, щом чу неговия глас. Мисуриеца не можеше вече да лежи спокойно сред тръстиките, а започна да се промъква все по-напред и по-напред. Очите му горяха и изглежда, сякаш искаха да изскочат от орбитите си. В своята възбуда той забрави всяка предпазливост и изобщо не обърна внимание, че почти цялата му глава стърчеше над тръстиките.

— Не се показва — прошепна му вождът на тонкавите, като го хвана и дръпна назад.