Съкровището в Сребърното езеро

— Струва ми се, че името ви е немско. Значи сте проклет дъчман (презрително прозвище за немците в САЩ. Б. пр.), а?

— Не, аз съм немец, сър — отвърна той дружелюбно, без да обръща никакво внимание на неговата грубост. — Вашият „проклет дъчман“ си го запазете за някой друг. При мен не минават тия неща. Благодаря за питието и довиждане!

Той се завъртя рязко на токовете си и бързо се отдалечи, като си мърмореше тихо: „Значи наистина е Бринкли! А пък сега се нарича и Корнъл! Сигурно крои нещо недобро. Ще си държа очите отворени.“

Бринкли беше спечелил първата част от облога, но съвсем не приличаше на победител. Изражението на лицето му се бе променило, то издаваше, че се беше ядосал. Беше се надявал, че Гросър ще му откаже, и тогава той щеше да го накара да пие чрез заплахи. Ала чернобрадият се бе оказал по-умен, първо пи и после заяви открито, че е твърде благоразумен, за да даде повод за някоя свада.

Това вбеси Корнъл. Той нареди да напълнят чашите отново и се приближи до своята втора жертва, индианеца.

Заедно с Гросър на борда се бяха качили двама индианци, един по-възрастен и един по-млад, който имаше около петнадесет години. Очебийната прилика в чертите на лицата им издаваше, че са баща и син. Облеклото и въоръжението им бяха дотолкова еднакви, че синът изглеждаше като подмладено копие на бащата.

Двамата носеха кожени индиански панталони, украсени отстрани с ресни. Бяха обути в жълто боядисани мокасини. Не можеше да се види дали носеха някоя ловджийска риза или елек, защото горната част на телата им бе напълно покрита от онези красиви пъстри одеяла, правени от племето зуни (северноамериканско индианско племе, живеещо в щата Аризона, от което сега са останали около 2500 души. Б. пр.), които нерядко струваха и повече от шестдесет долара. Черните им коси бяха сресани семпло назад и се спускаха до плещите им, което им придаваше женствен вид. Лицата им бяха овални, с меки черти, а изразът — им беше извънредно добродушен, което се подчертаваше още повече от ярката червенина на цинобъра, нанесен върху страните им. Пушките, които държаха в ръцете си, не струваха и половин долар, взети заедно. Изобщо двамата изглеждаха съвършено безобидни и при това тъй странни, че както вече споменахме, предизвикаха смеха на пияниците. Индианците се бяха отдръпнали плахо встрани, като че ли се бояха от хората и се бяха облегнали на голяма дървена каса от дебели дъски, чиято височина и ширина бе около човешки бой. Те седяха там, без да обръщат внимание на нищо, и сега, когато Корнъл се приближи до тях, повдигнаха очи едва когато той ги заговори:

— Ама че жега днес! Или не мислите така, червенокожи момчета, а? В това време, като пийне човек, му става добре. На, вземи старче, излей го в гърлото си!

Индианецът не се помръдна, а отвърна на завален английски:

— Не пие.

— Какво, не искаш да пиеш ли? — избухна собственикът на червената брада. — Това Се казва дринк, разбра ли, дринк! Отказът на дринк се приема от всеки истински джентълмен, какъвто съм аз, за Кръвна обида, на която се отвръща единствено с ножа. Как се казваш?

— Нинтропан Хауей. отвърна запитаният спокойно и скромно.

— Към кое племе принадлежиш?

— Тонкава.

— Значи си от опитомените червенокожи, които се страхуват от всяка котка, разбра ли, от всяка котка, па ако ще да е и най-малкото котенце! Няма да се церемоня много с тебе. Ще пиеш ли?

— Не пие огнена вода.

Въпреки заплахата на Корнъл тези думи бяха изговорени също така спокойно, както и предишните. Но Корнъл замахна и му залепи звучна плесница.

— Ето ти наградата, червенокож страхливецо! — извика той. — Няма да си отмъщавам по друг начин, защото такъв негодник като тебе стои много по-долу от мен.

Веднага щом рижият удари индианеца, ръката на момчето се мушна под одеялото, очевидно за да извади някакво оръжие, а погледът му се прикова в лицето на баща му, за да види какво ще каже или стори той.

Лицето на индианеца така бе променило израза си, че сега човек почти не можеше да го разпознае. Цялата му фигура изглеждаше някак по-голяма, в очите му проблясваха мълнии и чертите на лицето му се изпънаха и оживиха от внезапно избликнала вътрешна сила. Но той също така бързо сведе поглед, тялото му се сгърчи и лицето му придоби смирен израз.

— Е, какво ще кажеш? — попита Корнъл подигравателно.

— Нитропан Хауей благодари.

— Толкова ли ти хареса шамарът ми, та ми и благодариш за него? Тогава на ти още един!

Той замахна пак, но удари с ръката си сандъка, на който индианците се бяха облегнали, защото тъкмо в този миг червенокожият светкавично наведе глава. Сандъкът издаде силен кух звук. Но отвътре се дочу най-напред кратко остро ръмжене и фучене, което бързо премина в див ужасен рев, чиито зловещи звуци сякаш разтърсиха целия параход.

Корнъл отскочи няколко крачки назад, изпусна чашата и извика с изплашен глас:

— Heavens (небеса! Б. пр.) Какво е това? Какъв е този звяр в дървената каса? Нима е разрешено такова нещо? Човек може да умре от страх!