Читаем Съкровището в Сребърното езеро полностью

— Добре — рече Корнъл, уверен в победата си поради голямото количество изпито бренди. — Сега само гледайте колко бързо и с какво удоволствие този голиат ще се съгласи да пие с мене!

Той си напълни чашата и се приближи до непознатия. Наистина тялото му имаше исполински размери. Той бе по-висок и по-широкоплещест от чернобрадия, представил се с името Гросър. Беше около четиридесетгодишен. Гладко избръснатото му лице бе силно загоряло от слънцето, неговите мъжествено красиви черти излъчваха смелост, а сините му очи имаха онзи особен, неподлежащ на описание поглед, с който се отличават хората, живеещи там, където хоризонтът е безкраен — моряците и обитателите на пустините или прериите. Беше облечен във фин пътнически костюм и не носеше оръжие. До него стоеше капитанът, слязъл от командния мостик, за да може да наблюдава спектакъла с пантерата.

Корнъл се приближи, застана широко разкрачен пред третата си „жертва“ и каза:

— Сър. предлагам ви този дринк. Надявам се, че няма да откажете да ми се представите, тъй като съм истински джентълмен.

Мъжът му хвърли учуден поглед, след което се обърна, за да продължи разговора си с капитана, прекъснат от този нахален тип.

— Охо! — извика Корнъл. — Да не би да сте глух или не искате да ме чуете? Не ви съветвам да вършите последното, защото не се шегувам, ако някой откаже да пие с мен. Ще ви посъветвам да си вземете добър пример от случилото се с индианеца!

Великанът повдигна леко рамене и се обърна към капитана:

— Нали чухте какво ми каза този момък?

— Да, сър, чух всяка дума — кимна запитаният.

— Well, значи сте ми свидетел, че не съм го викал.

— Какво? — разгневи се Корнъл. — Момък ли ме нарекохте? И отказвате да пиете с мене? Да не би да искате да споделите участта на индианеца, когото…

Но той не можа да продължи, защото в същия миг получи такъв силен удар от исполина, че падна на земята, тялото му се изпързаля няколко метра и накрая се претърколи. Той остана да лежи на палубата известно време като зашеметен, но след това бързо скочи на крака, измъкна ножа си, вдигна високо ръка и се нахвърли върху едрия човек.

Исполинът го очакваше спокойно, с пъхнати ръце в джобовете на панталона си, сякаш не го заплашваше ни най-малка опасност, просто като че ли Корнъл изобщо не съществуваше. Корнъл изрева:

— Куче, мене ли ще удряш? Ще ти струва проливане на кръв, и то на твоята!

Капитанът понечи да се намеси, но великанът го спря с енергично движение на главата и когато Корнъл се приближи на около две крачки от него, той вдигна десния си крак и го посрещна с такъв ритник в стомаха, че Корнъл отново се намери на земята и се претърколи няколко пъти.

— Е, ама вече стига, иначе… — извика голиатът заплашително. Но Корнъл отново се изправи, тикна ножа обратно в пояса, измъкна от там един от пистолетите си и като изрева от ярост, се опита да го насочи към своя противник. Но последният извади дясната си ръка от джоба, където бе имал скрит револвер.

— Хвърли пистолета! — заповяда той и насочи дулото на малкото си оръжие към дясната ръка на противника си. Последваха един, два, три слаби, но остри гърмежа… и Корнъл извика и изпусна пистолета.

— Така, момко! — каза великанът. — Известно време няма да можеш да раздаваш шамари, когато някой откаже да пие от чашата, в която си завирал бъбривата си муцуна. А ако все още искаш да научиш името ми, то…

— Нека бъде проклето! — пенеше се Корнъл. — Не ща и да го чуя. Но ти ми трябваш и ще те пипна. Напред, момчета, дръжте го, go on (хайде! Б. пр.)

Сега стана ясно, че тези негодници бяха организирана банда, в която важеше принципът „един за всички, всички за един“. Те извадиха ножове от поясите си и се нахвърлиха към великана. Той обаче пристъпи с единия си крак напред, вдигна ръце и извика:

— Хайде да видим дали ще посмеете да посегнете на Олд Файерхенд!

Произнасянето на това име оказа светкавично въздействие.

Корнъл, който беше стиснал ножа със здравата си лява ръка, извика уплашено:

— Олд Файерхенд! По дяволите, това е съвсем неочаквано! Защо не ни казахте името си по-рано?

— Нима може само името да отърве един джентълмен от грубиянщината ви? Махайте се оттук, стойте спокойно в някой ъгъл и не ми се мяркайте повече пред очите, иначе ще ви очистя всичките!

— Well, друг път пак ще си поговорим!

Корнъл се обърна и се отдалечи с кървяща ръка към предната част на кораба. Неговите хора го последваха като пребити кучета. Насядаха встрани от другите, превързаха ръката на предводителя си, разговаряха от време на време тихо помежду си и отправяха към прочутия ловец погледи, които в никой случай не можеха да се нарекат приятелски, затова пък издаваха голямото им страхопочитание към него.

Но това известно име не бе направило впечатление само на тях. Едва ли имаше някой измежду пасажерите, който да не беше чувал нещо за този смел мъж, чийто живот изцяло бе преминал в опасности и приключения. Капитанът му подаде ръка и му каза с най-любезния тон, на който беше способен един янки:

Перейти на страницу:

Похожие книги

Ад
Ад

Анри Барбюс (1873–1935) — известный французский писатель, лауреат престижной французской литературной Гонкуровской премии.Роман «Ад», опубликованный в 1908 году, является его первым романом. Он до сих пор не был переведён на русский язык, хотя его перевели на многие языки.Выйдя в свет этот роман имел большой успех у читателей Франции, и до настоящего времени продолжает там регулярно переиздаваться.Роману более, чем сто лет, однако он включает в себя многие самые животрепещущие и злободневные человеческие проблемы, существующие и сейчас.В романе представлены все главные события и стороны человеческой жизни: рождение, смерть, любовь в её различных проявлениях, творчество, размышления научные и философские о сути жизни и мироздания, благородство и низость, слабости человеческие.Роман отличает предельный натурализм в описании многих эпизодов, прежде всего любовных.Главный герой считает, что вокруг человека — непостижимый безумный мир, полный противоречий на всех его уровнях: от самого простого житейского до возвышенного интеллектуального с размышлениями о вопросах мироздания.По его мнению, окружающий нас реальный мир есть мираж, галлюцинация. Человек в этом мире — Ничто. Это означает, что он должен быть сосредоточен только на самом себе, ибо всё существует только в нём самом.

Анри Барбюс

Классическая проза
пїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅ
пїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅ

пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ. пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ, пїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ, пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅ пїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅ, пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ, пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ, пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ. пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ, пїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅ. пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ, пїЅ пїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ-пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ. пїЅпїЅпїЅ-пїЅпїЅпїЅ, пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ, пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ.

пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ

Приключения / Морские приключения / Проза / Классическая проза