Съкровището в Сребърното езеро

— Добре — рече Корнъл, уверен в победата си поради голямото количество изпито бренди. — Сега само гледайте колко бързо и с какво удоволствие този голиат ще се съгласи да пие с мене!

Той си напълни чашата и се приближи до непознатия. Наистина тялото му имаше исполински размери. Той бе по-висок и по-широкоплещест от чернобрадия, представил се с името Гросър. Беше около четиридесетгодишен. Гладко избръснатото му лице бе силно загоряло от слънцето, неговите мъжествено красиви черти излъчваха смелост, а сините му очи имаха онзи особен, неподлежащ на описание поглед, с който се отличават хората, живеещи там, където хоризонтът е безкраен — моряците и обитателите на пустините или прериите. Беше облечен във фин пътнически костюм и не носеше оръжие. До него стоеше капитанът, слязъл от командния мостик, за да може да наблюдава спектакъла с пантерата.

Корнъл се приближи, застана широко разкрачен пред третата си „жертва“ и каза:

— Сър. предлагам ви този дринк. Надявам се, че няма да откажете да ми се представите, тъй като съм истински джентълмен.

Мъжът му хвърли учуден поглед, след което се обърна, за да продължи разговора си с капитана, прекъснат от този нахален тип.

— Охо! — извика Корнъл. — Да не би да сте глух или не искате да ме чуете? Не ви съветвам да вършите последното, защото не се шегувам, ако някой откаже да пие с мен. Ще ви посъветвам да си вземете добър пример от случилото се с индианеца!

Великанът повдигна леко рамене и се обърна към капитана:

— Нали чухте какво ми каза този момък?

— Да, сър, чух всяка дума — кимна запитаният.

— Well, значи сте ми свидетел, че не съм го викал.

— Какво? — разгневи се Корнъл. — Момък ли ме нарекохте? И отказвате да пиете с мене? Да не би да искате да споделите участта на индианеца, когото…

Но той не можа да продължи, защото в същия миг получи такъв силен удар от исполина, че падна на земята, тялото му се изпързаля няколко метра и накрая се претърколи. Той остана да лежи на палубата известно време като зашеметен, но след това бързо скочи на крака, измъкна ножа си, вдигна високо ръка и се нахвърли върху едрия човек.

Исполинът го очакваше спокойно, с пъхнати ръце в джобовете на панталона си, сякаш не го заплашваше ни най-малка опасност, просто като че ли Корнъл изобщо не съществуваше. Корнъл изрева:

— Куче, мене ли ще удряш? Ще ти струва проливане на кръв, и то на твоята!

Капитанът понечи да се намеси, но великанът го спря с енергично движение на главата и когато Корнъл се приближи на около две крачки от него, той вдигна десния си крак и го посрещна с такъв ритник в стомаха, че Корнъл отново се намери на земята и се претърколи няколко пъти.

— Е, ама вече стига, иначе… — извика голиатът заплашително. Но Корнъл отново се изправи, тикна ножа обратно в пояса, измъкна от там един от пистолетите си и като изрева от ярост, се опита да го насочи към своя противник. Но последният извади дясната си ръка от джоба, където бе имал скрит револвер.

— Хвърли пистолета! — заповяда той и насочи дулото на малкото си оръжие към дясната ръка на противника си. Последваха един, два, три слаби, но остри гърмежа… и Корнъл извика и изпусна пистолета.

— Така, момко! — каза великанът. — Известно време няма да можеш да раздаваш шамари, когато някой откаже да пие от чашата, в която си завирал бъбривата си муцуна. А ако все още искаш да научиш името ми, то…

— Нека бъде проклето! — пенеше се Корнъл. — Не ща и да го чуя. Но ти ми трябваш и ще те пипна. Напред, момчета, дръжте го, go on (хайде! Б. пр.)

Сега стана ясно, че тези негодници бяха организирана банда, в която важеше принципът „един за всички, всички за един“. Те извадиха ножове от поясите си и се нахвърлиха към великана. Той обаче пристъпи с единия си крак напред, вдигна ръце и извика:

— Хайде да видим дали ще посмеете да посегнете на Олд Файерхенд!

Произнасянето на това име оказа светкавично въздействие.

Корнъл, който беше стиснал ножа със здравата си лява ръка, извика уплашено:

— Олд Файерхенд! По дяволите, това е съвсем неочаквано! Защо не ни казахте името си по-рано?

— Нима може само името да отърве един джентълмен от грубиянщината ви? Махайте се оттук, стойте спокойно в някой ъгъл и не ми се мяркайте повече пред очите, иначе ще ви очистя всичките!

— Well, друг път пак ще си поговорим!

Корнъл се обърна и се отдалечи с кървяща ръка към предната част на кораба. Неговите хора го последваха като пребити кучета. Насядаха встрани от другите, превързаха ръката на предводителя си, разговаряха от време на време тихо помежду си и отправяха към прочутия ловец погледи, които в никой случай не можеха да се нарекат приятелски, затова пък издаваха голямото им страхопочитание към него.

Но това известно име не бе направило впечатление само на тях. Едва ли имаше някой измежду пасажерите, който да не беше чувал нещо за този смел мъж, чийто живот изцяло бе преминал в опасности и приключения. Капитанът му подаде ръка и му каза с най-любезния тон, на който беше способен един янки: