Съкровището в Сребърното езеро

— Сега ли? — попита Олд Файерхенд. — Няма ли да дойдеш с мен или да останеш при нас поне тази нощ?

— За тонкава все едно дали ден, или нощ. Негови очи добри, но времето много малко. Загубил много дни преследва Корнъл. Сега язди ден и нощ стигне свой вигвам. Той приятел на белите мъже, голям приятел и на брат Олд Файерхенд. Нека Великият дух винаги дава на бледоликите много барут и месо, защото били добри към тонкава. Хау!

Той нарами пушката си и потегли. Синът му също сложи пушката си на рамо и го последва в тъмната нощ.

— Къде са оставили конете си? — осведоми се Олд Файерхенд.

— Горе при нашия блокхаус — отвърна Мисуриеца. — Естествено че най-напред ще отидат до горе, за да ги вземат, но дали ще ги намерят така лесно през нощта в тази гъста гора, не…

— Не се безпокойте — прекъсна го ловецът. — Те знаят пътя, иначе щяха да останат. Нека не им пречим да си тръгнат, щом искат и да се заловим с нашите работи. Какво ще правим с труповете и пленниците?

— Труповете ще изхвърлим във водата, а пленниците ще бъдат съдени, както си му е обичаят. Но нека първо се убедим, че не ни заплашва опасност от страна на избягалите.

— О, те са толкова малобройни, че няма защо да се страхуваме от тях. Сигурно са избягали колкото се може по-надалеч. Впрочем бихме могли да поставим постове.

Корнъл лежеше при другите пленени трампове и скимтеше от болки, но засега никой не се занимаваше с него. Откъм реката едва ли можеше да се очаква опасност и затова поставиха няколко поста откъм сушата. Олд Файерхенд нареди да доведат коне и съдът на саваната започна.

Най-напред бяха съдени другарите на Корнъл. Не можеше да бъде доказано, че някой от тях е сторил какво да е зло някому от присъствуващите. Получените рани и загубата на коне и оръжия се счете като достатъчно наказание за престъпните им планове. През нощта, щяха да бъдат пазени зорко, а рано сутринта щяха да ги пуснат на свобода. Разрешиха им да си превържат взаимно раните.

Ето че дойде ред на Корнъл, главния престъпник. До този момент той беше лежал в сянка и сега го довлякоха до огъня. Едва що светлината от пламъците освети лицето му, и младият Фред нададе силен вик, скочи, наведе се над него и го заразглежда, като че ли искаше да го погълне с очите си, а накрая извика към Леля Дрол.

Той е! Той е! Убиецът! Познах го! Хванахме го! Дрол се приближи бързо и попита:

Да не се лъжеш? Това съвсем не може да бъде той, не е възможно.

— О, възможно е, той е, сигурен съм! — упорстваше момчето. — Виж го как опули очи! Не виждаш ли смъртният страх в тях? Разбра, че е открит, и губи всякаква надежда за спасение.

— Но ако е той, трябваше да го познаеш още на парахода.

— Там изобщо не съм го видял. Видях групата на трамповете, но не и него. Навярно винаги е седял така, че другите са го закривали.

— Да, той се криеше между хората си, но има и нещо друго: ти ми описа убиеца като човек с къдрава черна коса, а този Корнъл има къса и права рижа коса.

Момчето не отговори веднага. То сложи ръка на челото си, поклати глава, отстъпи крачка назад и каза с глас, в който звучеше несигурност:

— Това е вярно! Наистина лицето е същото, но косата е съвсем друга.

— Сигурно го бъркаш, Фред. Някои хора страшно си приличат, а и черната коса не може да стане червена.

— Не, наистина не може — обади се старият Мисуриец, — но черната коса може да бъде остригана и да се сложи червена перука.

— Ах! Да не би това тук…? — попита Дрол, без да довърши изречението си.

— Разбира се! Аз не се полъгах от червената коса. Човекът, когото търся от толкова дълго време, убиецът на жена ми и децата ми, също имаше черна къдрава коса. Този негодник тук има червена коса, но аз твърдя, че той е убиецът. Сега носи перука.

— Не е възможно! — каза Дрол. — Не видяхте ли как го беше хванал индианецът за коса та, когато му отряза ушите? Ако имаше фалшива коса, той щеше да му я свали.

— Pshaw! Изработена е добре и е закрепена превъзходно. Ще ви го докажа веднага.

Корнъл лежеше на земята с вързани ръце и крака. От ушите му все още течеше кръв. Раните му сигурно го боляха много, обаче сега не му беше до тях. Цялото му внимание бе насочено към това, което се говореше. Ако досега погледът му изразяваше безнадежност, то изразът на лицето му изведнъж се промени. Страхът отстъпи място на надеждата, плахостта — на подигравката, отчаянието — на сигурността. Старият Мисуриец беше напълно убеден, че Корнъл носи перука. Той се изправи в седнало положение, хвана го за косата и я задърпа, за да свали перуката от главата му. За негово голямо учудване това не му се удаде. Косата си остана на мястото. Беше истинска.

— По дяволи те, подлецът има наистина собствена коса! — извика той изненадано и лицето му придоби толкова смаяно изражение, че другите сигурно биха се разсмели, ако положението не беше така сериозно.

По лицето на Корнъл се изписа подигравателна усмивка и той извика с глас, изпълнен с безкрайна злоба:

— Лъжец и клеветник! Къде е перуката? Много е лесно да обвиняваш един човек в престъпление само защото приличал на някой друг. Докажи че съм онзи, за когото ме мислиш!