Съкровището в Сребърното езеро

Тогава Олд Файерхенд се спря като добре обучен кон, който в най-бързия си бяг се подчинява послушно на юздата, обърна се и бавно се отправи към огъня, сякаш нищо не се бе случило. Край огъня хората бяха образували няколко групи, които разговаряха възбудено и поглеждаха към гората в очакване на резултата от преследването.

— А, вие се връщате сам! — извика старият Мисуриец.

— Както виждате — отвърна Олд Файерхенд спокойно, повдигайки рамене.

— Невъзможно ли бе да го хванете?

— Дори беше много лесно, но този проклет трамп ми се изпречи на пътя и ме блъсна.

— Неприятна история, тъкмо главният престъпник ли трябваше да избяга?

— Е, вие имате най-малкото право да се оплаквате, драги Блентър.

— Защо пък аз?

— Защото вие сте виновен, за да избяга.

— Аз ли? — попита старият засегнат. — Нищо не разбирам! Уважавам ви, сър, и ви вярвам, но бих искал да се обясните!

— Много лесно. Кой претърси умрелия, който внезапно оживя?

— Аз, разбира се.

— И сте го помислили за мъртъв! Как може да се случи подобно нещо с един толкова опитен рафтър и ловец като вас? А кой взе оръжията и вещите от джобовете?

— Пак аз.

— Но сте му оставили ножа!

— Той изобщо нямаше нож!

— Имал е, но го е скрил. Беше легнал зад Корнъл и не само че е прерязал ремъка, но му е дал и ножа.

— Наистина ли е станало така, сър? — запита старият смутено.

— Попитайте го. Ето къде лежи!

Блентър ритна вързания трамп и с помощта на заплахи го накара да проговори. Скоро разбра, че всичко е станало точно така, както предполагаше Олд Файерхенд. Тогава той зарови ръце в дългата си посивяла коса, разроши я ядно във всички посоки и каза гневно:

— Иде ми сам да си залепя няколко плесници. Такава бездънна глупост още никой не е виждал в целите Щати. Аз съм виновен, само аз и никой друг! А живота си давам, само този трамп да се окаже търсеният от мен човек!

— Разбира се, че е той, иначе щеше спокойно да изчака да му разгледаме крака. Ако няма два белега на крака си, нищо не можеше да му се случи, защото според закона на саваната не можем да го накажем за кражбата на парите от инженера, тъй като самият инженер не присъства тук.

В този момент и Дрол Се завърна през поляната бавно и с наведена глава. Беше преследвал беглеца доста навътре в гората, беше се сблъскал с много дървета, но когато спрял, за да се ослуша, не могъл да долови никакъв шум около себе си. Ето защо решил да се върне обратно.

Олд Файерхенд беше обикнал този странен човек и не искаше да го кара да се черви пред рафтърите. Затова го попита на немски:

— Но, Дрол, не чухте ли какво ви извиках неколкократно?

— Това, което ми извикахте, го чух, разбира се — отвърна дебелият.

— А защо не се съобразихте с него?

— Защото исках да пипна негодника.

— И затова го последвахте в гората?

— А как иначе трябваше да постъпя? Той ли трябваше да ме последва?

— Разбира се, че не — засмя се Олд Файерхенд. — Но за да хванете един човек в гората, е необходимо да го виждате или поне да го чувате. А докато тичате вие самият, шумът от неговите стъпки остава недоловим за вас, разбрахте ли?

— Не е толкоз трудно за разбиране. Значи трябваше да спра?

— Да.

— Божеее, върви, че го разбери! Ако спра, той ще избяга, а аз мога да стоя на едно място чак докато дойде Страшният съд; Или си мислите, че той ще се върне доброволно, за да се хвърли в обятията ми?

— Не точно така, но нещо подобно. Обзалагам се, че е бил достатъчно умен, за да не избяга надалеч. Навлязъл е съвсем малко в гората и после се е скрил зад някое дърво, за да ви види най-спокойно как профучавате край него.

— Как? Какво? Край него ли? Ако е истина, едва ли бих могъл да се изложа повече!

— Сигурно е станало така. Затова ви извиках да спрете. Щом като веднъж се озовахме с вас в тъмната гора, щяхме да легнем на земята и да наострим слух. С притиснато ухо към земята щяхме да чуем стъпките му и да определим приблизителната им посока. Ако той беше спрял, щяхме да го заобиколим безшумно. Поне знам, че в безшумното промъкване щяхте да се представите значително по-добре.

— И аз мисля така! — отвърна Дрол, поласкан от тази похвала. — Като се поразмисля, ми се струва, че имате пълно право. Държах се глупаво. Доста глупаво. Но може би ще мога да се реванширам. Нали? Какво мислите?

— Не е изключено да си поправите грешката, но няма да ни бъде леко. Ще трябва да изчакаме утрото, за да потърсим следите му. И ако тръгнем по тях, е твърде вероятно да го настигнем.

Той сподели мислите си и с рафтърите, на което старият Мисуриец отвърна:

— Сър, и аз тръгвам с вас. Заловихме достатъчно коне, така че мога да взема един от тях. Червения Бринкли е човекът, когото търся от толкова дълги години. Сега съм най-после отново по дирите му и моите другари няма да ми се разсърдят, ако ги напусна. А и аз самият не губя нищо, защото започнахме работа съвсем наскоро.

— Това ме радва — отвърна Олд Файерхенд. — Впрочем искам да направя едно предложение на всички ви.

— Какво предложение?

— Ще ви кажа по-късно. Сега имаме по-важна работа. Трябва да се върнем при вашия блокхаус.

— А защо не останем тук до сутринта, сър?