Съкровището в Сребърното езеро

Навързаха свободните коне един зад друг, яхнаха конете си и препуснаха, отначало право на север, за да завият по-късно на изток. Вождът яздеше пред всички. Целия следобед препускаха през откритата вълниста прерия. Когато слънцето се канеше да залезе, в далечината се показа тъмна ивица гора и осагът каза:

— Това е краят на гората. В началото й тревистата прерия се вдава навътре и образува ъгъла на мястото, наречено от нас „Място на убийството“, където се намират гробовете на нашите убити съплеменници. Щом влезем в гората, ще ни е необходим само четвърт час, за да достигнем до лагера на трамповете.

Тогава Бил спря коня си, слезе и седна в тревата, без да каже нито дума. Чичото и индианецът последваха примера му, сякаш се разбираше от само себе си. Накрая и англичанинът слезе от коня си, но се осведоми:

— Мисля, че не бива да губим време. Как ще освободим осагите, ако седнем тук и скръстим ръце в скута си?

— Грешите много, сър — отвърна гърбавият. — Да не мислите, че трамповете ще останат да седят спокойно в лагера си?

— Едва ли!

— Сигурно не! Трябва да ядат и ще отидат на лов. Те са се пръснали из гората. А там, където ще влезем в гората, тя е широка само четвърт час и е лесно да се предположи, че тъкмо там ще има хора, които могат да ни забележат. Тъй че се налага да чакаме тук търпеливо, докато се стъмни, след това тези разбойници ще се приберат в лагера си, а ние ще достигнем гората незабелязано. Сега ясно ли ви е?

— Well! — кимна лордът и седна на земята. — Не съм мислил, че мога да бъда толкова глупав!

— Щяхте да се напъхате право в ръцете на тези мили хорица, а аз и Чичо то щяхме да носим бележника ви до Фриско, без да получим нито един долар.

— Без да получите нищо ли? Защо?

— Защото още не сме преживели приключението си напълно.

— Преживяхме го! Вече мина и е нанесено. Срещата с вожда и убиването на петимата трампове е едно завършено приключение за петдесет долара. Вече е отбелязано. Освобождаването на осагите е ново приключение.

— Йес!

— Е, тогава записвайте все така старателно, сър — засмя се Бил. — Ако продължавате да разчленявате всяко приключение на приключения ще трябва да ни платите във Фриско такава сума. че ще има да се чудите откъде да я вземете!

Лордът се усмихна под мустак:

— Все ще се намери. Ще ви платя, без да се наложи да продавам замъка Кестълпул.

Слънцето се скри и вечерните сенки пробягнаха по падините, заизкачваха се все по-нависоко по хълмовете и накрая ги покриха целите. Скоро цялата земя изчезна в мрачната им одежда. Небето също беше тъмно и беззвездно.

Настана време за тръгване. Отначало не стигнаха до самата гора. Предпазливостта налагаше да оставят конете на открито.

Всеки уестман носи у себе си дървени колчета, които се забиват в земята, за да се завържат за тях поводите на коня. Животните бяха вързани по този начин и всички се отправиха към гората в индианска нишка.

Червенокожият вървеше най-напред. Краката му стъпваха толкова тихо по земята, че не можеше да се долови никакъв шум. Лордът, който го следваше, се мъчеше да върви също така безшумно. Наоколо не се чуваше нищо освен лекият шепот на вятъра, който леко поклащаше върховете на дърветата.

Сега индианецът хвана десницата на англичанина и му пошепна:

— Нека моят бял брат подаде другата си ръка назад, на следващия, така че всички бледолики да образуват верига, която ще водя аз.

Докато с едната си ръка той опипом намираше пътя, с другата водеше белите след себе си. На лорда му се стори, че вървяха цяла вечност, защото в подобни положения минутите се превръщат в часове. Най-после вождът спря и прошепна:

— Нека братята ми се ослушат. Аз чух гласовете на трамповете.

Всички напрегнаха слух. Дочуха се гласове, но от такова разстояние, че нищо не можеше да се разбере. След като повървяха още малко, те забелязаха слаба светлина, която им помагаше вече да различават стволовете на дърветата.

— Нека моите братя ме почакат тук, докато се върна — каза осагът. Той се шмугна между дърветата и в следващия миг изчезна от погледите им. Измина повече от половин час, преди да се появи. Не можеха нито да вървят, нито да чуят завръщането му, той просто изникна пред тях като че ли изпод земята.

— Какво става? — попита Бил. — Какви са вестите?

— Дошли са още трампове, още много трампове.

— Проклятие! Дали тези вагабонти не са решили да провеждат тук някое сборище? Тогава тежко на фермерите, които се намират наоколо. Можа ли да чуеш какво си говореха?

— Запалени са много огньове и цялата околност е осветена. Трамповете са образували голям кръг и по средата стоеше един бледолик с червена коса, който държеше дълга реч на висок глас. Вниманието ми бе заето изцяло в търсене на мястото, където са моите червени братя, и затова успях да запомня много малко от онова, което той говореше.

— Е, а какво запомни? За какво ставаше дума?