— Утре по обед, за да стигнем фермата привечер. Тя е голяма и от нея ще стане хубав огън, на който бихме могли да направим чудесно печено.
Хъмпи Бил беше чул достатъчно. Той запълзя към своите другари и ги подкани да се заловят с освобождаването на осагите. По негово предложение всеки трябваше да се промъкне зад един от пленниците, ала вождът го прекъсна:
— Това, което предстои да става сега, не е работа на бледоликите мъже, а на червенокожите. Аз тръгвам сам и моите братя ще ми се притекат на помощ само ако бъда забелязан.
Той легна на земята и се запромъква като змия.
— Какво иска да направи? — попита англичанинът тихо.
— Ще ни даде урок по ловкост — отвърна Бил. — Наблюдавайте пленниците внимателно! Ако се объркат нещата, трябва веднага да изтичаме при тях и да помагаме. Необходимо е само да прережем ремъците и да бягаме към конете.
Лордът последва указанията му. Огънят, около който седяха четиримата предводители на трамповете, беше отдалечен на около десет крачки от края на гората. На едни от първите дървета бяха завързани пленниците. Бяха вързани прави за ръцете и краката. До всеки пленник седеше или лежеше по един въоръжен пазач. Англичанинът напразно напрягаше зрението си, за да види вожда. Забеляза само че един от пазачите, който досега седеше, легна, и то с по-рязко движение, като че ли се беше отърколил. И другите трима пазачи се раздвижиха един след друг, странното беше само, че главите на всичките останаха да лежат в сенките на дърветата. При това не се беше чул ни най-малък шум.
Измина още малко време и изведнъж лордът забеляза, че вождът лежи между него и Бил.
— Какво, свърши ли? — попита Бил.
— Да — отвърна индианецът.
— Но твоите осаги са все още вързани! — прошепна му лордът.
— Не, те само останаха в същото положение, за да мога да говоря с вас. Ножът ми прониза сърцата на пазачите, след което им взех скалповете. Сега ще се промъкна пак до дърветата, за да отида с моите червени братя при конете на трамповете, където се намират и нашите коне. Понеже всичко мина тъй добре, не ни се иска да си тръгнем без конете.
— Защо ви трябва да се излагате и на тази опасност? — опита се да го предупреди Бил.
— Моят бял брат се заблуждава. Вече няма никаква опасност. Щом видите осагите да изчезват от дърветата, можете да тръгват е. Скоро ще чуете тропота на конете и виковете на трамповете, които ги охраняват. После ние ще дойдем на мястото, където слязохме от конете, хау!
Последната дума потвърждаваше, че всяко възражение е излишно. След това той внезапно изчезна. Лордът започна да наблюдава пленниците. Те стояха изправени непохватно до дърветата, но после мигновено се изгубиха от погледа му, сякаш потънаха в земята.
— Wonderful! — прошепна той въодушевено на гърбавия. — Също както става в романите!
— Хмм! — отвърна дребосъкът. — Ще има да преживеете при нас още най-различни романи, но четенето е по-лесно от преживяването.
— Ще тръгваме ли?
— Още не. Иска ми се да видя физиономиите на тези негодници, когато разберат цялата работа. Почакайте още малко.
Не мина много време и откъм другата страна на лагера се разнесоха уплашени викове, последваха ги нови крясъци и си личеше съвсем ясно, че произхождат от индиански гърла. После се дочу такова пръхтене, цвилене и тътен от конски копита, че земята потрепера.
Трамповете наскачаха. Всички викаха, крещяха и питаха какво се е случило. Тогава проехтя гласът на Червения Бринкли:
— Осагите са избягали! По дяволите, кой ги е… Той изведнъж прекъсна думите си. Беше се приближил бързо до пазачите и хвана един от тях, за да го изправи. Ала видя изцъклените му очи и окървавения череп, където косата липсваше. Бринкли издърпа в светлината на огъня и втория, и третия, и четвъртия и изкрещя ужасен:
— Мъртви! Скалпирани и четиримата! И червенокожите са избягали! А накъде?
— Индианци, индианци! — чуха се викове от посоката, където бяха конете на трамповете.
— На оръжие! На конете! — изрева Корнъл. — Нападнат и сме. Искат да отвлекат конете ни!
Последва сцена на неописуем хаос. Всички тичаха един през друг, но никъде не се виждаше врагът и едва след известно време-. когато духовете малко се поуспокоиха, се установи, че липсват само плячкосаните от индианците коне. Претърсиха околността на лагера, но без никакъв успех. Решиха, че в гората са били скрити и други осаги, които са се промъкнали, за да освободят другарите си. При това са убили пазачите с нож в гърба и са ги скалпирали, след което са взели индианските коне. Необяснимо остана за трамповете само съвършено безшумното убийство на пазачите. А как ли биха се учудили, ако можеха да разберат, че всичко е извършено от един-единствен човек. Един-единствен човек, който беше показал истинско индианско майсторство и ловкост!
Когато след известно време водачите на трамповете се събраха отново около своя огън, Корнъл каза:
— Тази случка не беше кой знае какво нещастие за нас, но ще ни принуди да променим утрешния си план. Ще тръгнем колкото се може по-рано оттук.
— Защо?