Съкровището в Сребърното езеро

— Благодаря, милорд! Но туй за облога е просто езиков израз. Повтарям ви, че никога не се обзалагам. Задръжте си парите! Ще ви потрябват за друго. Не забравяйте колко ще трябва да платите на мен и на Чичото само за днешния ден!

— Сто долара. Петдесет за четиримата убити трампове, петдесет за освободените осаги, а нападението над фермата, което несъмнено ще отблъснем, е друго приключение и ще струва също петдесет долара.

— Не е толкова сигурно, че ще успеем да отблъснем нападението, както вие си мислите. Но как стоеше въпросът с Олд Шетърхенд, Винету и Олд Файерхенд? Колко щяхте да ни платите, ако видите някой от тези трима мъже?

— Сто долара!

— Твърде е вероятно да срещнем Олд Файерхенд още утре или вдругиден, той също иска да отиде във фермата на Бътлър.

Вождът, който яздеше начело, чу тези думи, обърна се и без да забавя хода на коня си, попита:

— Олд Файерхенд, този прочут бледолик, ще дойде във фермата?

— Да. Чух го от Корнъл.

— От червенокосия човек, който държеше дългата реч? Откъде го е научил той? Видял ли е прочутия ловец и говорил ли е с него?

Докато препускаха напред, Бил разказа какво беше чул.

— Уф! — извика вождът. — Тогава фермата е спасена, защото главата на този бледолик струва повече от оръжията на хиляда трампове. Радвам се, че ще го видя!

— Познаваш ли го?

— Пушил съм с него калюмета. Почувства ли, започна да вали? Това е хубаво, защото дъждът ще даде на смачканата трева сила да се изправи за кратко време. Трамповете няма да могат утре сутринта да забележат следите ни.

Всъщност пътят не предлагаше никакви трудности: нямаше нито камъни, нито дупки, нито каквото и да било препятствие, което да забавя конете, а падините бяха толкова широки, че няколко коня винаги можеха да препускат един до друг съвсем спокойно. Навсякъде земята беше покрита с мека трева. Единствената пречка представляваше тъмнината.

От време на време ездачите оставяха конете си да повървят ходом, за да не се изтощят прекалено много, но най-често яздеха в тръс или галоп. След като изминаха няколко часа, изглежда, предишната увереност на Бил все пак се поразклати, защото той попита вожда:

— Уверен ли е моят брат, че яздим във вярната посока?

— Нека моят бял брат не се тревожи — отвърна индианецът. — Ние се движим много бързо и скоро ще стигнем мястото, където днес се срещнахме.

Дали постоянните упражнения, или вроденият инстинкт караха този индианец да изговаря думите с такава увереност? На Бил изобщо не му се вярваше, че бяха изминали такова голямо разстояние. Но заедно с дъжда откъм гърбовете им бе задухал остър вятър, който значително улесняваше движението на конете.

Не мина много време и изведнъж конят на вожда забави своя ход, след това съвсем спря, без неговият ездач да се беше намесил. Конят изпръхтя леко.

— Уф! — каза червенокожият тихо. — Пред нас сигурно има хора. Нека моите братя се ослушат, без да се движат, и да подушат внимателно въздуха!

Групата застана съвсем тихо и можеше да се чуе как вождът задуши въздуха.

— Огън! — пошушна той.

— Нищо не виждам! — обади се Бил.

— Но аз подушвам дима, който, изглежда, идва иззад следващия хълм. Нека моят брат слезе от коня си, за да се изкачим двамата на възвишението.

Те оставиха конете си и се запромъкваха един до друг към хълма. Не се бяха отдалечили и на десет метра, когато около гърлото на индианеца се сключиха две силни ръце и го събориха на земята. Въпреки че той заудря наоколо с ръце и крака, не му беше възможно да издаде никакъв звук. В същото време две други ръце стиснаха гърлото на гърбавия и също го събориха на земята.

— Държите ли го здраво? — попита съвсем тихо онзи, който беше сграбчил индианеца. Въпросът беше зададен на немски език.

— Така съм го пипнал, че и дума не може да каже — гласеше също тъй тихият отговор.

— Тогава бързо зад хълма! Трябва на всяка цена да разберем с кого си имаме работа. Тежи ли ви много?

— Ни най-малко! Този човек е лек като муха, която цели седмици нито е яла, нито е пила. Божее ама изглежда, че има отзад някаква гърбица, сякаш му е изкривен гръбначният стълб! Да не би да е…

— Какво?

— Да не би да е моят добър приятел Хъмпи Бил!

— Ще разберем при огъня. Засега поне можем да бъдем сигурни, че никой не ще ни последва. Останалите няма да се помръднат от мястото си, понеже ще очакват завръщането на двамата.

Всичко бе станало толкова бързо и безшумно, че спътниците на двамата пленени нямаха никакво понятие от случилото се, въпреки че бяха толкова близо. Олд Файерхенд — защото това беше самият той — взе на ръце своя пленник, а Дрол повлече другия по тревата след себе си. Отвъд възвишението на земята лежаха изморени коне, гореше малък огън и на неговата светлина можеха да се различат около двадесетина фигури, които държаха в ръцете си пушки, готови да посрещнат с куршуми всеки неприятел.

— Гръм и мълния! — каза Олд Файерхенд, когато занесе пленника си в осветения от огъня кръг. — Та това е Менака танка, вождът на осагите! Няма защо да се страхуваме от него.