Съкровището в Сребърното езеро

Осагът цъкна с език, подкара коня си и след миг потъна в нощта. Лордът гледаше след него учудено. Нима можеше един такъв воин да се подчинява тъй безропотно и безпрекословно на човека в официалния костюм? Но ето че и той самият се метна на седлото си.

— Мешърс, не бива да губим нито минута — каза той. — Конете ни са наистина изморени, но все ще издържат до фермата. Напред!

Само след миг всички бяха готови. Огънят бе изгасен и ездачите тръгнаха на път.

Отначало се движеха бавно, после минаха в тръс, а когато очите свикнаха с тъмнината, препуснаха в галоп. Лордът се приближи до Бил и попита:

— Олд Файерхенд не може ли да сбърка пътя?

— Толкова, колкото и вождът на осагите. Някои твърдят, че можел да вижда през нощта като котка.

— А носи костюм, сякаш отива на прием. Странна птица!

— Потърпете, докато го видите в дрехите му от бизонска кожа. Тогава изглежда съвсем иначе.

— Е, и така не изглежда лошо. А каква беше всъщност тази жена, която ви нападна?

— Жена ли? Тази лейди е мъж.

— Да, но й викат леля!

— Само на шега, защото има писклив глас и се облича странно. Казва се Дрол и е много способен ловец, радва се на особено добро име. Но стига сме приказвали. При такава езда човек трябва да събира малкото си разсъдък.

Той имаше право. Олд Файерхенд яздеше начело като дявол и другите се носеха волю-неволю подир него със същата скорост. Лордът обичаше страстно бързата езда и нерядко беше рискувал живота си, но още не беше му се случвало да язди, както сега. Наоколо цареше непрогледна тъмнина, също като в неосветен тунел; човек имаше чувството, че животните се движат в безкрайна тъмна пещера, и въпреки всичко нито един кон не се спъна и не падна! Конете препускаха точно един след друг и всичко зависеше от Олд Файерхенд. Конят му не беше идвал още из тези места, а освен това беше най-обикновено животно, което той просто бе принуден да вземе, защото не бяха намерили по-добър. Лордът отново се изпълни с уважение към този човек.

Препускането продължи половин час, после цял, а след това с малки прекъсвания, та конете да имат възможност да поотдъхнат. Дъждът продължаваше да вали, но беше отслабнал дотолкова, че изобщо не правеше никакво впечатление на тези загрубели и закалени мъже. Изведнъж отпред се разнесе гласът на ловеца:

— Внимание, мешърс! Спускаме се надолу, а после минаваме през един брод. Но водата стига едва до коремите на конете.

Темпото беше намалено. Чу се плисък на вода и въпреки непрогледната тъмнина всички можеха да забележат фосфоресциращата повърхност на реката. Краката на ездачите се намокриха до глезените във вода, после се изкачиха на отсрещния бряг. След около минута спряха и лордът долови острия звън на камбана. Пред очите му тъмнината продължаваше да бъде все така непрогледна.

— Какво е това? Кой бие камбаната и къде се намираме? — попита той Хъмпи Бил.

— Намираме се пред вратите на Бътлъровата ферма — гласеше отговорът. — Ако конят ви направи още няколко крачки, ще можете да пипнете зида.

Залаяха кучета. Техният лай беше дълбок, мощен и груб, което подсказваше, че са доста големи. След това се разнесе глас:

— Кой е? Кой иска да влезе?

— Върна ли се вече мастър Бътлър? — попита Олд Файерхенд.

— Не.

— Тогава вземете ключа от госпожата и й кажете, че Олд Файерхенд е тук!

— Олд Файерхенд? Well, сър, ей сега. Госпожата не спи, пък и всички други са будни. Осагът мина оттук и ни каза, че ще дойдете скоро.

„Какви хора има тук! — помисли си лордът. — Значи вождът е препускал още по-бързо и от нас!“

След малко се чуха заповеди, които накараха кучетата да млъкнат, после се разнесе шумът от ключа в ключалката, тропотът от махането на големите дървени резета, скърцането на пантите и накрая лордът видя няколко фенера. Светлината им правеше тъмнината в огромния двор, чиито зидове не можеха да се видят, още по-непрогледна. Притичалите ратаи поеха конете от ездачите, а гостите бяха въведени във висока къща с мрачен вид. Една слугиня помоли Олд Файерхенд да се качи горе при госпожата. Останалите бяха поканени в голяма опушена стая на партера, от чийто таван висеше тежка газена лампа. Наоколо имаше няколко маси с пейки и столове, където мъжете се настаниха. По масите бяха поставени различни неща за ядене, бутилки и чаши — последица от съобщението на вожда за приближаващата се група ездачи.

Рафтърите и осагите насядаха на две дълги маси и веднага започнаха да се хранят юнашки; уестманът не обича излишното многословие. И лордът седна, като направи знак на Хъмпи Бил и Чичо Гънстик да заемат място от двете му страни; към тях се присъединиха Леля Дрол с Фред Енгел и Черния Том, а накрая при тях седна и Блентър, старият Мисуриец. Започна се такова ядене и пиене, на което би завидял всеки. Лордът, изглежда, беше дошъл до старата мъдрост, че когато се намираш между вълци, трябва да виеш с тях, беше се отказал от всички свои съсловни предразсъдъци и се държеше ни по-зле, ни по-добре от хората около себе си.