Съкровището в Сребърното езеро

Малко по-късно се появи Олд Файерхенд заедно с господарката на дома, която поздрави гостите си най-сърдечно. Олд Файерхенд им съобщи, че ще трябва да си отпочинат през останалата част от нощта, за да могат на сутринта бодри да застанат по местата си; засега били достатъчни ратаите и каубоите, с чиято помощ той щял да вземе необходимите мерки.

Лордът не можеше да откъсне погледа си от него, защото междувременно прочутият ловец беше облякъл ловните си дрехи. Кожените, украсени отстрани с ресни панталони, които достигаха до колената му, бяха богато украсени с извезани фигури, а краищата им — прибрани във високи ловджийски ботуши, стигащи над колената му; жилетката, която носеше, беше от мека, бяла, добре ощавена сърнешка кожа, късото ловджийско яке бе от еленова кожа, а върху него носеше здрава връхна дреха от кожата на бизонов корем. Яката му фигура бе опасана от широк кожен колан, където бяха затъкнати ножът и револверите му, а на главата му имаше шапка от боброва кожа с широка периферия, украсена в задната си част с полюляваща се боброва опашка. Около врата му висяха нанизани на шнур зъби от сива мечка и лулата на мира, чиято глава бе майсторски изваяна от свещена глина (глинените находища по границата между щатите Дакота и Минесота се считали от индианците за свещени. Б. пр.). Всички шевове на връхната му дреха бяха украсени с нокти на гризли (сива мечка — най-опасният хищник на американския континент. Б. пр.) и понеже човек като Олд Файерхенд никога не би се накичил с чужди трофеи, то от това негово украшение, както и от наниза около врата му може да се разбере колко много от тези страшни животни бяха станали жертва на сигурния му изстрел или на силната му десница. След като ловецът отново се отдалечи с жената на фермера, англичанинът се обърна към другите:

— Сега вече на драго сърце ще вярвам на всичко, което се разказва за него. Той е истински гигант!

— Pshaw! — отвърна Дрол. — Един уестман не бива да бъде преценяван само по фигурата му, духът има далеч по-голяма стойност. Твърде рядко явление е такива великани да притежават и смелост. У него тези неща са наистина съчетани. Но Олд Шетърхенд не е нито толкова висок, нито толкова широкоплещест. А Винету, апачът, е още по-строен. Но и двамата могат да се мерят във всяко отношение с него.

— Също и по физическа сила ли?

— Да. Мускулите на уестмана постепенно добиват твърдостта на стомана, а сухожилията му стават като желязо, дори и да няма фигурата на някой великан.

— Тогава сигурно и вие сте от желязо и стомана, мастър Дрол? В гласа на англичанина можеше да се долови лека ирония, но ниският Дрол отвърна дружелюбно усмихнат:

— Искате ли да се убедите, сър?

— Йес. С най-голямо удоволствие.

— Но ми се струва, че се съмнявате, така ли е?

— Разбира се! Хем леля, хем стоманени мускули и жили! Да се обзаложим ли?

— На какво и как?

— Да се обзаложим кой от нас двамата е по-силен.

— Защо не?

Най-после англичанинът беше намерил човек, който не отхвърли предложението му за обзалагане. Той скочи зарадван и извика:

— Но, Лельо Дрол, аз съм побеждавал хора, които трябва да се наведат, за да ви погледнат в очите! Наистина ли поемате риска?

— Разбира се!

— На пет долара?

— Well.

— Ще ви дам назаем.

— Благодаря! Дрол никога не взема назаем.

— Значи имате пари!

— Несъмнено ще стигнат за сумата, която бихте могли да спечелите, сър.

— А на десет долара?

— Може.

— Или двадесет?

— Защо не!

— А може би дори и на петдесет? — извика лордът безкрайно зарадван.

— Съгласен! Но нека стигнем дотук, защото не искам да ви взема всичките пари, сър.

— Как? Какво? Да вземете на лорд Кестълпул всичките пари! Полудяхте ли, Лельо? Пригответе парите! Ето моите петдесет долара.

Той придърпа напред едната чантичка, измъкна от нея десет банкноти по пет долара и ги сложи на масата. Дрол бръкна с ръка в един от висящите ръкави на „спалния си чувал“ и измъкна торбичка. Когато я отвори, се оказа, че е пълна само със златни зърна с големина на лешник. Той постави пет от тях на масата, прибра торбичката и каза:

— Милорд, вие имате хартия, нали? Пфу! А Леля Дрол работи само с чисто злато. Тези златни зърна имат по-голяма стойност от петдесет долара. Сега можем да започваме, но как?

— Ще ми покажете нещо, а аз после ще го повторя, след това ще си разменим ролите.

— Не. Аз съм само една леля, а вие сте лорд. Следователно вие ще започнете пръв.

— Добре! Дръжте се здраво и се отбранявайте, ще ви вдигна на масата!

— Опитайте се де!

Дрол застана със широко разтворени крака, а лордът го сграбчи за кръста, за да го вдигне, ала краката на Лелята не се отделяха от пода дори на сантиметър. Сякаш Дрол беше от олово. Англичанинът напразно се мъчеше да направи нещо и накрая трябваше да признае, че не е в състояние да изпълни намерението си, но се утеши с думите:

— Щом аз не можах да ви вдигна, то вие пък съвсем няма да можете да ме помръднете.