Съкровището в Сребърното езеро

— Разбира се! Какво друго биха могли да правят!

— Тогава, изглежда, моят далекоглед е по-добър от вашия, макар че е по-малък от него. Виждате ли трамповете да се движат!

— Не, стоят на едно място.

— Накъде са обърнати лицата им?

— На север.

— Тогава проследете с далекогледа тази посока! Може би ще видите, защо тези разбойници са се спрели.

— Well, Сър, ще погледна! От север идват трима конници, които още не са забелязали трамповете. Но, изглежда, един от конниците е жена. Да, вярно, една лейди. Виждам дългата й рокля за езда и развяващия се шлейф.

— Така, а знаете ли кои са тези тримата?

— Не. Откъде мога да знам… О! Да не би да…?

— Точно те са — кимна Олд Файерхенд сериозно — фермерът, зет му и неговата дъщеря. Пратеникът, който тръгна насреща им, за да ги предупреди, се е разминал с тях.

Лордът прибра бързо далекогледа си и извика:

— Тогава да се качваме бързо на конете и да ги пресрещнем, иначе ще попаднат в ръцете на трамповете!

Той се накани да тръгне, но ловецът го хвана здраво за ръката и каза:

— Сър, останете и не вдигайте шум! Засега жената не бива да научава нищо. Ние не можем вече нито да ги предупредим, нито да им помогнем с нещо, защото е твърде късно. Ето вижте!

Лордът отново взе далекогледа си и видя как трамповете потеглиха и се понесоха в галоп към тримата.

— А, the devil! — извика той. — Ще ги убият!

— И през ум няма да им мине такова нещо! Тези негодници ще разберат добре изгодата, която им носи този случай, и ще се опитат да я използуват. А какво печелят от смъртта на тримата? Абсолютно нищо. Но ако ги оставят живи и ги вземат като заложници, тогава могат да ни изнудят да им направим някои отстъпки. Внимавайте! Сега ги обградиха. Свърши се. Не можем да променим нищо.

— Well, прав сте, сър — каза лордът. — Но нима ще се оставим току-така да ни изнудят за някакви отстъпки? Всъщност човек би трябвало да се срамува само от факта, че влиза в преговори с такива хора!

Олд Файерхенд само вдигна рамене по особен начин и отвърна с усмивка:

— Оставете ме да действам, сър! Още не съм направил нищо, за което е трябвало после да се срамувам. Щом ви казвам, че тримата, които току-що бяха пленени, не се намират в никаква опасност, можете да ми вярвате. Въпреки това ви моля да не казвате на дамата какво се е случило!

— И никой друг ли не бива да разбере?

— Ще кажем само на онези, които са ни по-близки; поне те би трябвало да знаят, какво е положението. Ако искате да свършите тази работа, можете сега да слезете долу, но им кажете да не го раздрънкват наоколо. Аз ще продължа оттук да наблюдавам трамповете и според тяхното поведение ще предприемем някакви мерки.

Лордът слезе на двора. Олд Файерхенд отново насочи вниманието си към трамповете, които, наобиколили пленниците, се бяха отправили към споменатите вече дървета. Спряха там, слязоха от конете и се разположиха наоколо. Ловецът видя, че започнаха много оживен разговор или съвещание. Струваше му се, че изходът от съвещанието нямаше да го изненада. Мислите му бяха прекъснати от Дрол, който дотича запъхтян и заговори на немски:

— Истина ли е това, дето ни каза лордът? Бътлър и зет му били заловени, а и госпожицата на всичко отгоре?

— Вярно е — кимна Олд Файерхенд.

— Нима е възможно такова нещо! Сега трамповете ще си помислят кой знае какво; ще дойдат и ще ни поставят големи изисквания. Ами ние? Какво ще им кажем?

— А вие какъв съвет бихте ни дали? — попита Олд Файерхенд, като хвърли изпитателен и развеселен поглед към малката фигура на Дрол.

— И още питате! Нищо, нищо няма да им отстъпваме. Да не би да искате да им платите откуп?

— А не сме ли принудени да им платим откуп?

— Не, не и не! Тези мошеници не могат да направят нищо. Та какво биха могли да сторят? Да не би да убият пленниците? Няма и да помислят такова нещо, защото после ще треперят пред отмъщението ни. Сигурно ще ни заплашат с това, но аз не го вярвам и просто ще им се изсмея.

— Но дори и да е вярно предположението ви, налага се да държим сметка и за положението на пленниците, което сигурно е крайно неприятно. Дори и да не ги убият, те ще ги тормозят по всякакъв начин и ще ги заплашват.

— От това нищо няма да им стане, няма как, ще трябва да се примирят. Защо влязоха така непредпазливо в капана? Нека им служи като урок за в бъдеще, но впрочем нещастието им няма да продължи дълго. Нали ние сме тук; само дяволът може да ни попречи да намерим средства и пътища, за да ги измъкнем от неприятното положение.

— Но какво да направим? Имате ли някакъв план?

— Не, още не; засега не ни и трябва. Най-напред ще изчакаме да видим какво ще стане по-нататък; едва после можем да действаме. Но аз никак не съм разтревожен; поне за себе си не се тревожа, защото се познавам добре. Когато дойде подходящ момент за действие, ще ми дойде и подходяща идея. Ние двамата сме вършили вече и къде по-трудни работи. Не сме вчерашни, я? Мисля, че… стой! — прекъсна се самичък. — Гледайте! Идат. Двама са и са се насочили право насам. Размахват в ръцете си кърпи, за да разберем, че идват като парламентьори. Ще говорите ли с тях?