Съкровището в Сребърното езеро

— Разбира се! Заради самите пленници; трябва да знам, какво ще искат трамповете от нас. Елате!

Двамата слязоха в двора, където хората бяха застанали до амбразурите, за да наблюдават двамата парламентьори. Те се спряха извън обсега на куршумите от фермата и размахаха кърпите си. Олд Файерхенд отвори вратата, излезе навън и им направи знак да се приближат. Когато застанаха пред него, те го поздравиха учтиво, но се стараеха да изглеждат уверени.

— Сър, идваме като парламентьори — каза един от тях, — за да ви съобщим нашите условия.

— Така ли? — отвърна ловецът иронично. — Откога прерийните зайци се осмеляват да се доближат до гризли, за да й заповядат?

— Сравнението с което си послужи, бе доста удачно. Той се беше изправил пред тях в целия си ръст, широкоплещест и грамаден, а заплашителният му поглед ги прониза така, че те неволно отстъпиха крачка назад.

— Не сме зайци, сър! — опита се да обясни трампът.

— Не сте ли? Тогава сигурно сте страхливи прерийни вълци, които се задоволяват с мърша. Представяте се за парламентьори, а сте разбойници, крадци и убийци извън закона, по които всеки честен човек може да стреля, когато си поиска!

— Сър — разгневи се трампът, — такива обиди ще…

— МъЛчи, подлецо! — прогърмя гласът на Олд Файерхенд. — Разреших ви да се приближите само за да ви видя докъде може да стигне нахалството на такава пасмина като вас. Ще слушате какво ви казвам, без да мърморите. Ако чуя една-единствена дума, която не ми харесва, ще просна и двама ви веднага на земята. Знаете ли кой съм аз?

— Не — отвърна човекът малодушно и страхливо.

— Наричат ме Олд Файерхенд. Кажете го на онези, които са ви изпратили; те може би знаят, че аз не съм човек, който се оставя да го будалкат; още днес трябваше да го разберете. А сега накратко — какво искате да ми кажете?

— Трябва да ви съобщим, че фермерът, зет му и племенницата му попаднаха в ръцете ни.

— Известно ми е вече!

— Тримата ще умрат…

— Pshaw! — прекъсна го ловецът.

— … ако не се съгласите с нашите условия — продължи парламентьорът — и ако не ни предадете фермата. Не ме ли послушате, пленниците ще бъдат обесени на онези дървета пред очите ви!

— Обесете ги! Тук във фермата има достатъчно въжета за всички ви.

Трампът не беше очаквал такъв отговор. Знаеше добре, че нямаше да имат смелост да изпълнят заплахата си. Той сведе озадачено поглед и после продума:

— Помислете си, това са три човешки живота!

— Добре съм си помислил! А сега изчезвайте, иначе с вас е свършено!

Той извади револвера си. Двамата се оттеглиха бързо, но на известно разстояние единият от тях се осмели да се спре за малко и да попита:

— Ще ни разрешите ли да дойдем пак, ако получим друго нареждане?

— Не. Мога да говоря само с Червения Бринкли, и то за съвсем кратко време.

— Обещавате ли, че ще го оставите да се върне при нас?

— Да, в случай че не ме обиди.

— Ще му кажем.

Те се затичаха бързо, от което се виждаше колко бяха радостни, че можеха да се отдалечат невредими от фермата. Олд Файерхенд не се върна в двора, а продължи да върви в посока към трамповете, докато измина половината разстояние. Той седна на един камък, за да чака Корнъл, защото беше сигурен, че той ще дойде. Скоро се оказа, че не се беше излъгал. Кръгът на трамповете се разтвори и Корнъл се отправи с бавни крачки към него. Той направи един поклон, който въпреки цялата си превзетост излезе доста дървен и каза:

— Good day, сър! Искали сте да говорите с мен?

— За първи път чувам такова нещо — отговори уестманът. — Казах само, че не бих говорил с никой друг освен с теб; а най-добре щеше да ми бъде, ако и ти не беше ми се мяркал пред очите.

— Мастър, тонът ви е много горделив!

— Имам си причина. Но не бих те съветвал да ми говориш със същия тон.

Погледите им се кръстосаха. Корнъл пръв сведе очи и отговори, като едва сдържаше яда си:

— Смятам, че сме застанали един срещу друг напълно равноправни!

— Трампът пред честния уестман, победения пред победителя — нима могат да бъдат равноправни?

— Още не съм победен. Сега зависи само от нас дали нещата ще се обърнат.

— Опитайте се да ги обърнете! — изсмя се ловецът презрително.

Това ядоса трампа и той отвърна гневно:

— Достатъчно ни беше само да използваме непредпазливостта ви!

— Ах! Така ли? Каква непредпазливост съм извършил?

— Отдалечихте се твърде много от фермата. Ако бяхме пожелали, щяхме да ви пленим. Не сте толкова непобедим, за колкото ви мислят. Намирате се точно между нас и фермата. Трябваше само неколцина от нас да се качат на конете си и да ви отрежат пътя за отстъпление — тогава щяхте да бъдете наш пленник.

— Наистина ли мислиш така?

— Да. Колкото и бързо да тичате, конят е все пак по-бърз. Сигурно ще го признаете. И така щяхме да ви заобиколим, преди да бяхте достигнали сградата.

— Сметката ти има само едно слабо място. Забравяш, че онези, които ще трябва да ме хванат, ще попаднат под огъня на моите хора; а те щяха просто да ги очистят. Но не сме се разбрали да говорим за това.

— Не, няма да говорим за това, сър. Дойдох, за да ви дам възможност да спасите живота на тримата ни пленници.