Съкрушени

Хана въздъхна, връщайки се в настоящето, и бутна двукрилата врата. Внезапно, като приливна вълна, я заля познатата миризма на марля, антисептик и нещо, което можеше да бъде описано само като изгоряла кожа. Тя се огледа, отбелязвайки изкуствените цветя по масите и окачените по стените картини на пациенти. Всичко си беше съвсем същото като последния път, когато беше тук — включително чинията с ментови бонбонки върху бюрото на регистратурата. Тя внезапно си спомни как точно в това фоайе се беше натъкнала на Мона. Тя се беше държала странно и резервирано относно причината за идването й тук — не си беше признала, че лекува изгарянията си, получени от номера с нещастен край, който Али, Хана и останалите бяха скроили на Тоби Кавана. През цялото време, докато бяха приятелки, Хана така и не разбра, че онази вечер Мона е била у семейство Кавана, видяла е как Али изстрелва фойерверките към дървесната къщичка, станала е свидетелка на ослепяването на Джена, може би дори е чула как Али и Тоби се бяха карали след това. Естествено, цялото й мълчание е било нарочно.

— Хана?

Тя вдигна глава и видя кръглите бузи, пламтящи сини очи и добродушна усмивка на Шон Ейкърд. Той стоеше на прага на един от кабинетите, облечен в синя колосана риза, която изглеждаше като извадена право от гардероба на баща му.

— Здрасти, радвам се да те видя! — каза Шон. — Защо не влезеш да поговорим?

Хана въртеше в ръцете си кутията с хартиени кърпички, която лежеше на регистратурата.

— Чакам за среща с баща ти.

Шон забарабани с пръсти по касата на вратата.

— Не. Срещата ти е с мен.

Хана силно се ухапа по вътрешността на бузата. Не беше разговаряла с Шон, откакто отношенията им се бяха разпаднали сред огън и жупел предишната година. Напоследък той излизаше с Кейт. Адски странна ситуация.

Тя сви рамене, последва Шон в стаята и седна на дивана. Шон се настани зад бюрото, което беше засипано с купчини хартия, монитор с плосък екран и празни чаши от кафе. На рафта зад гърба му беше поставен един плюшен Елмо. Имаше снимка на Шон, който се ръкува с губернатора на Пенсилвания.

— Тук ли работиш сега? — попита объркано Хана.

— Само през уикендите, помагам на татко. — Шон оправи една разпиляна купчинка от листове. — Напоследък сме претъпкани — две от местните болници затвориха отделенията си за изгаряния заради бюджетни съкращения. — Той въздъхна тежко и погледна към Хана. — Как е Майк?

Хана примигна, изненадана.

— Ами добре е.

Споменаването на Майк я смути. Той не знаеше за идването й тук; никога, ама никога нямаше да разбере защо се е върнала да се моли да я вземат на старата й работа. Всяка история, която му беше разказвала за това място, беше по-гадна от предишната. Хана му беше казала, че за днес има час при фризьорката си, за да репетират прическата за бала, но на него му стигаше само да се обади в салона, за да я хване в лъжа.

— Добре — усмихна се Шон. — Значи наистина искаш да се върнеш?

Хана се вцепени.

— Срам ме е, че съкратих доброволческата си работа тук — излъга тя. — След всичко, което ми се случи, мисля, че би трябвало да се реванширам, нали?

Шон повдигна едната си вежда.

— Нали тук изобщо не ти харесваше?

Хана долепи дланите на двете си ръце, опитвайки се да изглежда откровена.

— Промених се. Доброволната помощ означава много за мен. Всъщност в момента тук лежи един мой приятел, с когото се запознах на круиза. Греъм Прат?

Шон се облегна назад.

— Да, Греъм пристигна преди няколко дни. — Той тъжно поклати глава. — Този круиз е бил истински кошмар. Чух и какво се е случило с вас… за спасителната лодка. Някой хора твърдят, че е било опит за самоубийство.

Хана не удостои тази забележка с отговор.

— Самата евакуация беше страшна… а след това се изгубихме в морето. Когато едва не се удавих, получих нещо като просветление — животът е твърде кратък, трябва да направя нещо значимо. Затова… моля те, позволи ми да помогна.

Шон почука с гумичката на молива си по бюрото.

— Баща ми каза, че можеш отново да помагаш, стига да работиш здраво.

— Мога да се справя!

— Добре — отвърна Шон. Той протегна ръка на Хана и тя я разтърси. Внезапно изражението му стана тъжно. — Знаеш ли, така и не ти казах колко ужасно се чувствам заради цялата история с Али.

— О, ъъъ, благодаря.

— Дори не мога да си представя какво ти е било — продължи Шон.

Очите на Хана се напълниха със сълзи. Едно беше някой приятел, родител, напълно непознат да изкаже съчувствието си, но в начина, по който го беше показал Шон, имаше едновременно нещо трогателно и странно.

— Благодаря — промърмори тя.

Шон пристъпи напред, обгърна я с ръцете си и леко я притисна към себе си. Той миришеше познато на канела, дезодорант и потпурите, които майка му щедро използваше из цялата къща. Това беше позната миризма, утешителна миризма. Внезапно Хана разбра, че вече не го мрази толкова.

Тя излезе от кабинета му и отиде в стаята на персонала, където съблече роклята си на Рейчъл Зоуи и обувчиците от змийска кожа и се преоблече в ужасна, грамадна престилка, която миришеше на повръщано. След това се запъти отново към кабинета на Шон.