Съкрушени

Емили изпълни нареждането. Този път водеше към Делауеър. Тя стрелна с поглед Айрис.

— Къде отиваме, всъщност?

— До Кеплър Крийк — отвърна Айрис. — Искам да покарам водно колело.

Емили спря на следващия светофар.

— Не мисля, че сезонът им е настъпил още.

Айрис се намръщи.

— Тогава значи ще си откраднем едно.

Емили впери поглед в нея.

— Няма да крада водно колело.

Айрис я погледна предупредително.

— Стига де. Освен това няма да го крадем — само ще го вземем назаем.

Емили почувства как я изпълва копнеж. В Пуерто Рико двете с Джордан бяха взели назаем една красива лодка с прозрачно дъно — и изобщо не беше трудно, поне не за Джордан. Двете се бяха целунали за пръв път в открито море. Това беше най-публичната целувка с момиче за Емили — наоколо имаше най-различни други лодки, джетове и парти-кораби, с много хора на борда — и въпреки това тя не беше изпитала никакво неудобство. Джордан й липсваше толкова много, че беше започнала да спи нощем с една от тениските, които й беше заела по време на круиза. Ако си поемеше по-дълбоко дъх, все още можеше да усети жасминовия парфюм на Джордан.

Сигурно беше въздъхнала замечтано, защото Айрис се изкиска.

— За кого си мислиш? Някое момиче?

— Не — отвърна бързо Емили.

Айрис скръсти ръце на гърдите си.

— Можеш да ми кажеш. Няма да те съдя.

Емили почувства как се изчервява.

— Хубаво. Мислех си за едно момиче, което срещнах преди няколко седмици.

— Как се казва?

— Джордан.

Айрис кръстоса краката си, след което отново ги изпъна.

— Що за човек е тя?

Емили се усмихна, опитвайки се да измисли най-лесния начин, по който да опише Джордан.

— Забавна е. И смела. И красива.

— Тя ли е първото момиче, което си харесала след Али?

Емили намали, за да вземе следващия завой.

— За известно време миналата година си имах приятелка. Казва се Мая. Тя беше готина, но и малко напориста.

Айрис завъртя сребърния пръстен около пръста си.

— Сякаш отново си си паднала по Али.

Емили се засмя смутено, след което погледна към Айрис.

— Али държеше ли се напористо с теб?

Айрис нави кичур коса около пръста си.

— Предполагам. Тя винаги успяваше да ме изманипулира да върша разни неща, които не исках.

— Типично за нея — отвърна Емили. След това си спомни: двете говореха за две различни Али.

Стигнаха до едно Т-образно кръстовище и Айрис й каза да завие надясно.

— А ти ще ми разкажеш ли за твоето влюбване? — попита Емили, припомняйки си думите на Айрис от предишния ден.

Айрис изкриви устни.

— Отегчително е.

— Хайде де. Аз как ти разказах.

Колата премина покрай няколко къщи, преди Айрис отново да заговори.

— Той се казваше Трип — рече тихо момичето.

Емили кимна, припомняйки си списъка на Айрис. Да намеря Трип, пишеше в него.

— Той също беше пациент в Убежището — продължи Айрис. — Бяхме големи приятели и нещата определено се бяха насочили в романтична посока. Докато не го пуснаха. Той ми обеща да ме посещава всяка събота, но така и не се появи. А в Убежището не можеш да се обаждаш по телефона или да изпращаш имейли, така че нямах представа къде е отишъл. Повече не го видях. — Тя шумно изсумтя. — Но пък кой би искал да има приятелка, която е в лудницата?

— Значи нямаш представа какво му се е случило?

— Не. — Айрис навърза шала, който беше откраднала за майката на Емили, на множество възли. — Затова искам да го намеря. Той ми дължи обяснение.

Емили спря на един знак стоп и изчака две момичета да прекосят улицата.

— А ти как изобщо се озова в Убежището? — попита тя, подбирайки внимателно думите си.

Айрис се изсмя.

— Не е ли очевидно? — Тя прокара ръце по крехкото си, кльощаво тяло. — Анорексична невроза. Понякога решавам да не ям. В продължение на дни.

Емили примигна.

— И престоят ти там… помогна ли?

Айрис се надигна леко, след което отново се отпусна.

— В някои дни — да, в други — не. Терапевтката ми твърди, че съм започнала да не ям, за да привлека внимание. Татко ни изостави, докато бях съвсем малка. Мама трябваше да работи на няколко места, за да пи издържа, а след това започна да излиза с разни мъже, всеки по-лош от предишния. Вече не намираше време за мен. Когато започнах да ставам все по-слаба и по-слаба, тя най-после се сепна и ме забеляза. Но тогава се дехидратирах и се озовах в болницата заради недохранване. Лекарят ми беше изготвил цял план за мен и мама се опита за известно време да бъде до мен, но не успя да издържи. Така се озовах в Убежището. — Тя изцъка през зъби. — Моят дом далеч от дома.

— Тя ли плаща престоя ти в Убежището? — попита Емили.

Айрис се усмихна накриво.

— Новият й приятел плаща. Той червив с пари — каква съм късметлийка!

Емили знаеше, че Айрис очаква от нея да се засмее, но всъщност не беше смешно. Мислейки си за майката на Айрис, тя се изпълни с благодарност към семейството си. Ами ако, вместо да глези Емили със сладолед и комикси, когато й бяха направили операция за премахване на апендикса в шести клас, майка й беше решила да я изпрати в някоя клиника? Дори изпращането й в Айова, след като А. я беше издал, не продължи дълго: родителите й бързо се осъзнаха и й поискаха прошка.