Следите остават

— В случая — продължи полковникът — те са могли да не допуснат тая грешка. По улицата растат доста големи акациеви дървета, под тях също е сухо. Шофьорът е могъл просто да вкара колата под някое от тях, но не се е съобразил!

— Ама сигурно ли е, че сухото място е оставено от автомобил?

— Съвсем сигурно! — поклати глава полковникът. — Ясно личат отпечатъци от гумите, ние дори знаем тяхната марка!

— Ох, че интересно — възкликна съвсем по момчешки Пешо.

— Има нещо още по-интересно, което преди малко ми съобщиха! — продължи полковникът. — Пред кооперацията на Тороманов е спирала горе—долу по същото време лека кола с абсолютно същите гуми! По овлажнения паваж съвсем ясно личат отпечатъците.

— Значи са заминали заедно?

— Да, заедно! Ако знаехме номера, след малко щяхме да разберем дали лека кола с такъв номер е напускала през нощта София и в каква посока е заминала! Разбира се, много по-вероятно е престъпниците да са сменили номера на колата си.

— Сигурно са го сменили — поклати разочаровано глава Пешо. — А, другарю полковник, знаете ли откъде са дошли диверсантите?

— Може да се досети човек, пък и ние открихме разни дреболии в апартамента, които те са изоставили в бързането си. Групата е безспорно на американска. Била е сформирана в Западна Германия, после е била прехвърлена в Гърция… А как е преминала в България — това ще научим по-късно…

— Кога по-късно?

— Ами че когато ги заловим!

— Трябва да ги заловим, другарю полковник! — възкликна Пешо с такава горещина, че полковник Филипов се поусмихна. Разбира се, той не знаеше каква буря бушуваше в душата на момчето. Пешо разбираше, че със своята необмислена постъпка, бе станал причина престъпниците да избягат, това го измъчваше и той с цялата си душа желаеше те да бъдат заловени колкото се може по-скоро. Само такъв край би облекчил съвестта му и би измил, макар и не напълно, вината му.

Докато чакаха Чарли, полковникът излезе за малко и донесе в кабинета си няколко албума със снимки.

— Ако видиш диверсантите на снимка, ще ги познаеш ли? — попита той.

— Ще ги позная! — отвърна Пешо твърдо.

Той дълго прелиства коравите листа на албумите, дълго се взира в лицата, докато най-после възкликна:

— Ето го!

Полковникът трепна и се наведе над рамото на момчето. От една снимка сякаш ги гледаше със студените си мрачни очи диверсантът с грубото лице.

— Сигурен ли си?

— Напълно съм сигурен! — отвърна възбудено Пешо. — Бих го познал между хиляда души! Това е диверсантът, който постоянно мълчеше и само сумтеще с нос.

— Добра птица! — — каза полковникът замислен. — Рядък главорез!

Ако го заловим ще бъде чудесен успех!

Скоро Пешо откри между снимките втория член на диверсантската група — бившият майор с небръснатото лице. Но третия диверсант, който имаше такова лесно запомнящо се лице, той не можа да открие, макар да прерови два пъти албума. Не можа да намери портрета и на шофьора на диверсантите, но това беше лесно обяснимо, тъй като в тъмнината не бе успял да го разгледа достатъчна добре. Но и тия открития не бяха малки. Сега вече те имаха портретите и имената на двама от престъпниците, а това щеше извънредно много да улесни тяхната по-нататъшна работа.

Вече беше започнало леко да се развиделява, но улисани в работата, и двамата още не усещаха никаква нужда от сън. Небето порозовя, от прозореца влизаше прохладен утринен въздух. По улицата забучаха с моторите си първите автомобили, зачатка с железни шини каруца. Докато полковникът даваше по телефона нареждания за проследяване на леката кола на диверсантите, в кабинета въведоха Чарли.

Щом го видя, Пешо радостно стана от мястото си. Чарли изглеждаше малко смутен от неочакваното нощно повикване, но щом съзря приятеля си, лицето му светна.

— Чарли — започна веднага Пешо развълнуван, — помниш ли номера на леката кола!

— На коя лека кола? — вдигна учуден вежди Чарли.

— Ами че на тая, която миналата нощ доведе Тороманов у дома му?

Чарли и насън можеше да и каже номера.

— Разбира се! — отвърна той, като по навик весело намигна. — 1150!

Полковник Филипов бързо съобщи номера по телефона, после се запозна с новия си помощник. Макар да знаеше вече доста подробно цялата история с преследването на Тороманов, той отново разпита Чарли за всичко, което сам бе видял и преживял. Между другото той си записа всички подробности; за роклите, които Тороманова бе шила при майката на Чарли — цветове, модел, шарки, — но тоя път момчето не можа да му помогне много, отговорите му бяха доста неопределени.

— Май че кола и рокля не е едно и също! — пошегува се полковникът.

— Не е! — въздъхна Чарли. — Виж, да беше Юлия, всичко щеше да каже!

Телефонът отново позвъня, полковникът вдигна слушалката. Както винаги, по лицето му не можеше да се познае каква, новина е чул — важна или съвсем маловажна.

— Продължете търсенето! — каза той кратко и затвори телефона.

После, като се обърна към момчетата, добави със сериозен глас:

— Кола с номер 1150 е излязла от София към 2:30 през нощта!

Пешо и Чарли бързо се спогледаха.