Слънце недосегаемо (роман-изповед)

^#И ако не те бяха повикали^# — предпазливо подхвърли високият.

Другарят му стисна зъби.

^#Месечината^# — каза русият.

Ниският мъж едва-едва кимна в знак, че приема извинението. Сетне махна повелително с ръка да тръгват. Насочиха се към фургона, без да разменят мисловни или звукови слова. Съчките едва пукаха под нозете им, сякаш пришълците нямаха тегло и дори не раздвижваха въздуха подире си. Прибяга катеричка, шавна в шумите друга животинка. Изпърхаха птичи криле. Пара се вдигаше от телата на двамата мъже. Високият с интерес огледа застинала в мрака сред дърветата фадрома и, щом схвана какво вижда, презрително изпръхтя като кон.

Фургонът, който се намираше на двеста крачки от точката на пристигането, зееше с отскубната от панти врата и избити прозорци — следи от ударната вълна.

Пришълците влязоха. Брюнетът намери петромаксова лампа и тя засъска под сръчните му, радостно-възбудени пръсти. Високият следеше действията на другаря си.

Ниският му посочи шкафче с дочени работни дрехи и изкорубени от налепи вкоравена кал и дзифт гумени ботуши, а сам намери купчина вестници. С жаден интерес зашумоли с хартията. Докато високият тромаво се навличаше, спътникът му издаваше неразбираеми цъкания с език и къси възклицания.

^#Добре ли се справих?^#

Ниският бегло погледна:

— Куртката се закопчава отпред. И свиквай да говориш гласно. Някои от хората в тази страна са чувствителни към телепатия. Старата еманация им е действала много поколения.

— … Така ли?

— Накриво е. И наопаки. Дай да ти покажа…

Зае се да му помогне. Високият кимна накрая и подкани:

— Обличай се и ти. Какво научи от тез’ листа?

— Че сме в последните дни на септември 1998-а.

— Това значи ли нещо?

— Може би.

— Трудно те разбирам на Лъжовния език, събрате.

— Минали са почти девет години, откак съм напуснал това място.

— Само толкоз ли узна?

— … Не знам. Трябва да помисля. Да вървим. И ме наричай отсега нататък Иван. В селото долу ще намерим млечни животни и по-свестни дрехи. Ще трябват пари. Хм… Тях ще ги набавя от София. Хайде.

Ниският огледа още веднъж фургона за нещо полезно.

Поеха по черен горски път, скоро свиха по стръмна пътека, понесоха се надолу по нея, едва докосвайки земята с ботуши. Като вихър брулеха храстите, мракът не им пречеше; изпъкналите като вени корени, подаващите се камъни и просто издатини по пътеката не ги спъваха; резките завои не ги караха да сдържат лудешкия си бяг. Тичаха повече от половин час. Очите им светеха като дупки в тиквени фенери. Поспряха чак преди селото и тогава Иван, без намек от задъхване, каза на спътника си:

— Докато оздравяваме, ще си свърша тук и личната работа. Нямам нужда от помощ — додаде след пауза.

— Сам ли ще ме оставяш?

— От време на време. Какво се цупиш, ще идеш на кино или най-добре на концерт… — Иван опипа с угасващи очи стобори и къщи зад потъналите в зеленина дворове. В тъмното цветовете не се различаваха. Обърна уши подир слабо измучаване.

— Крава! — ухили се широко и хвана другаря си за рамото. — Хайде сега да направим малко реквизиции…

* * *

Жената бе несъмнено млада, но видимата ѝ възраст непрекъснато се менеше според мимиката ѝ и така покриваше диапазон от двайсет до трийсет години. Седеше в кафене с големи витрини заедно с група свои приятелки, а може би просто колежки. Освен порцелановата чашка пред нея стоеше и пластмасова бутилка с минерална вода. Компанията приказваше, а жената-момиче вмъкваше къси остроумни реплики и пушеше. Цигарата ѝ почти не отсядаше в пепелника. През облепеното с реклами стъкло се виждаха сновящите навън минувачи, които се двоумяха дали да останат с връхни дрехи, или да ги преметнат през ръка. Слънцето и духащият надлъж по столичните улици вятър се подиграваха с хората, объркваха ги — есен ли е вече, още ли тече сиромашкото лято, иди че разбери… Ръмжеше поток автомобили.

Радиото озвучаваше заведението с последния български рок хит, който бе достатъчно скандален и безвкусен, за да остане интересен на публиката още дълго време.

Гръб в черно кожено яке закри лепенката на „Кока кола“ и се закова пред витрината.

Жената тъкмо се шегуваше, когато изведнъж трепна насред дума, сякаш се заслуша, млъкна и докосна с пръсти слепоочие. Приятелките ѝ не забелязаха това и продължиха да си говорят. Тя — вече съвсем сигурно можеше да се каже, че надали има повече от двайсет и пет години — бавно, като че ли с усилие, преодолявайки недоверието си, се обърна назад.

През стъклото на витрината, между рекламните стикери, я гледаше притежателят на черното яке. Втренчено. Немигащо. В ъгълчетата на хлътналите му очи се таеше нещо като усмивка. Нещо като радост. Нещо като…

здравей аз съм

здравей… здравей… ох божичко ЗДРАВЕЙ!!!

— отвърна му тя със също такъв втренчен и немигащ поглед. Само че син, сякаш носеше под миглите си парче майско небе. Неговите очи бяха като тъмна борова кора.