Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Усмивки най-сетне раздвижиха устните им. Тя забавно и невероятно мило изви нагоре дясната си вежда. Косата ѝ бе стегната високо на тила в конска опашка и би могла да се нарече тъмноруса, но не и светлокестенява. Мъжът посочи съседно кафене и размърда пръсти, все едно я подканяше… или може би искаше да я помилва.

Младата жена се обърна към приятелките си.

Бе разсеяно-мечтателна. Устните ѝ станаха още по-красиви от загадъчния печат на неусетената от никой друг радост. Момичетата на масата продължаваха да чуруликат и да бърборят за неща, които и преди не я вълнуваха кой знае колко, а пък сега съвсем се превърнаха в празни звуци, вокални аранжименти към музиката от радиото. Попитаха я за нещо, тя обтекаемо отвърна с жест: не знам, нямам мнение. Напълно бе загубила интерес към компанията.

Песента се смени с друга, но младата жена не я чуваше.

Даде си сметка, че би трябвало да бъде шокирана или поне изумена. Помисли си го така, сякаш се отнасяше за друг, не за самата нея.

Подир няколко минути каза „до скоро“ и излезе, премятайки малък сак на рамо.

Кафенето, в което се шмугна след петдесетина крачки, нямаше толкова големи прозорци.

* * *

— Да, да, господине, ще направим каквото е възможно… — Северин отново подхвана подканящата към приключване на срещата фраза.

А клиентът отново го прекъсна:

— Разберете ме. Не искам да изглеждам като някакъв тиранин. Казах ви, с широки разбирания съм. Хич не ѝ преча да се забавлява. Обаче съм разтревожен. За безопасността ѝ. Да се чувства тя добре е най-важното за мен. Но искам да съм сигурен, че не се е забъркала в някакви гадости, нали се сещате, млада е и като нищо ще вземе да се оплете в… ъъъ… нещо, което ще ѝ навреди…

— Гарантирам ви, че ще ви предоставим всички материали в най-кратък срок — Северин опита тон на бюрократ с атрофирали емоции. Не успя да бъде последователен — потропваше с пръсти по открехнатата вече врата и едва се сдържаше да не избута посетителя, който не успяваше да си тръгне.

— Парите нямат значение! — горещо увери за пореден път клиентът.

„Ъхъ — рече си Северин, — вече чух вълшебните думички… Няколко пъти.“

Мъжът насреща отново не успя да овладее езика си:

— Вярно, не съм в цветущо положение, дори съм позакъсал с някои неща, но за мен щастието ѝ е по-скъпо… — замлъкна рязко, сякаш най-после се беше усетил, че се повтаря. Уви, не намери сили да каже „довиждане“. Собствената му бъбривост го сърдеше и той се мъчеше да замаже положението, като мърмореше, без да има какво да каже повече. Разбираше, че трябва да си иде и да остави с работата да се занимават професионалистите, но просто бе зациклил.

Северин преливаше от досада.

— Приятен ден, господин Тонев! — натърти той и късо, силно и отсечено изтропа с пръсти по бравата.

Изненадващо, но този път намекът постигна желания ефект. Клиентът почти като „благодаря“ изфъфли своето „довиждане“, а Северин с пластмасова усмивка затвори врата и облегна гръб на нея. Вслуша се в крачките на излезлия от офиса мъж, в сумтенето му, сливащо се с бученето на асансьора… Скърцане, хлопване, кабината забуча надолу.

Еейййй, слава на всевишния!…

Детективът отлепи широки рамене от вратата и прошляпа в коридора към кухнята. Беше ожаднял. В хладилника трябваше да има натурален сок.

Да, тук си беше, само че кутията бе почти празна.

— Искаш ли сок? — провикна се Северин към другата стая.

— Да — отвърна му не много ентусиазиран женски глас.

— А ще слезеш ли до супера да купиш?

— Не — също така равно отвърна жената.

Хитринката не мина. Северин провери срещу прозореца доколко чиста бе чашата.

— Тогава има само за мен! — съобщи той високо.

— Пий си го.

— А?

— Да ти е сладко!

Мъжът изцеди кутията до капка. Отпи, загледан към балкона. Вън бе ветровито и, макар едва да наближаваше обедно време, сумрачно. Съвсем ясно помнеше как предната вечер, а даже и сутринта, радио „Хоризонт“ потвърди, че денят ще е с променлива облачност и топъл за сезона. Ядец, разбира се. Метеоролозите отново не бяха познали. Щеше да се наложи да пуши оттатък, в стаята.

Офисът се разполагаше в малка гарсониера на седмия етаж и гледката навън бе безрадостна — еднообразни панелни блокове — като кошери, произведени по калъп. „Променливата“ облачност плътно скриваше единственото хубаво нещо — гърбиците на Стара планина. Витоша, за съжаление, се падаше от другата страна на блока. Же-ка „Люлин“. Само тук наемите бяха достатъчно поносими за детективското бюро „Орфей-СВ“.

Северин взе пепелник, помисли и го изтърси в празната кутия. Върна се в стаята.