Слънце недосегаемо (роман-изповед)

— Дали си струваше? Не че графикът на фирмата е препълнен с ангажименти. Не ми е приятен този тип — призна той.

— Определено. Определено неприятен… и определено си струваше.

Младата жена включи радиото, скрито под бюрото ѝ. Регулира станцията и силата на звука.

Северин вътрешно се усмихна. Съдружничката му се нуждаеше от музика, за да мисли. Той предпочиташе тишина, но не му пречеше особено. Винаги му харесваха анализите на Венета. Бяха по-увлекателни от романчетата на Мики Спилейн и дори бе готов да приеме, че са на нивото на Жорж Сименон.

Детективът плесна бележника на бюрото, готов да слуша. Не издържа и попита:

— Защо на ТЕБ тоя ти стана антипатичен?

— Няма връзка с това, което ще говоря сега — Венета се изви на стола, сложи лакът на облегалката и погледна над очилата. — Северине, клиентът не беше искрен.

След кратка пауза детективът мълчаливо се съгласи. Венета продължи:

— Позите му го издаваха. Когато се поуспокои и спря да се притеснява — от мен, — то и тогава не престана да е напрегнат.

Съдружникът ѝ се настани по-уютно на канапето, потъна в него и скръсти ръце. Кимна ѝ благосклонно:

— Продължавай.

— Позволяваш? И така. Непрекъснато мърдаше, все едно имаше карфици по фотьойла. Показваше всички признаци на тревога. Задник.

— Чакай, защо веднага така грубо? Загрижен е, напълно обяснимо…

— О, да. За себе си. Егоист. Забеляза ли, че я омаловажава, говори снизходително за нея, с превъзходство.

— … и според мен той си седеше спокойно.

— Ами да, вдървяваше се от време на време, щом се усетеше.

— … а това за „егоиста“ преувеличаваш — примирително рече Северин.

Венета махна с ръка и продължи:

— Има две неща, които ми се видяха интересни. Първо, той с нежелание говореше за увлеченията ѝ. Не му харесва, че тя чете книги и се мъчи да разисква теми, които не го вълнуват, а бих казала — плашат. Спомена бегло, че пописвала стихчета, но го каза нервно.

— Хм. Не съм обърнал внимание.

— Нали за това съм тук.

— Дааа… Какво ли бих правил без тебе, партнър. Рядко някой мъж има твоята светла глава…

— Ами не знам — усмихна се най-после Венета. — Да използвам ли думите ти като повод да поискам повишение?

— Е, е, аде де! Ти от един приятелски комплимент взе да правиш…

— Ако таксувам това като комплимент, казвам ти „благодаря“ и нямам други задължения. Повече обаче ми звучи като рецидив на обида. А това ще ти струва десет процента повече за секретарската ми работа.

— … наистина светла глава… Десет процента ли?

— И пет дена отгоре към платената отпуска. С карта за „Албена“. И ски училище в Пампорово.

— Парче хляб и една яхта, ясно. Сега, моля другарко, имам питане.

— Кажи, Георгиев. Ама стани, мойто момче, от чина, както правят добрите деца, и не бързай, говори четливо.

— Откъде реши, че случаят си заслужава? Откъде си толкова сигурна, че отново не се занимаваме с тъпизми?… К’во?

Венета кокетно повдигна рамене.

— Интуиция — напевно рече тя.

— Интуиция? Аха, това обяснява всичко… А би ли го повторила като за мен?

— Не очаквай смислени доказателства. В един момент господин Огнян Тонев произнесе думата „обладаване“. Сигурна съм, че не влагаше сексуален смисъл. Наистина ли не чу? После се повтори, но с малък нюанс — изтърва „обсебване“.

— Не. Не го чух. Може да е било грешка на езика… Какво, защо ме гледаш така?

— Пресмятам дали да не поискам петнайсет процента. Така. Второ. В репликите му относно странните неща около нея…

— Освен че май, бас ловя, не спи с нея от известно време, друго не го притесняваше. Откъдето идат подозренията му.

— Страх.

— Хм. Дали не се е забъркала в някакви секти? Нищо чудно тогава, че се страхува…

— Не за нея. Страхува се от нея.

— Тъй ли?

— Повдигаше си раменете като да си скрие главата.

— Ха!

— Когато подхващаше приказки по основната тема на идването си, Тонев заемаше агресивна поза, разперваше лакти. Наистина не спи с нея от известно време, както се досети, и от това го е яд. Но при всяко споменаване на името Искра, раменете го издаваха. Той не я разбира. Тя го плаши. Той е зависим от нея, силно емоционално зависим, макар да не си го признава. За него е непоносимо всякакво допускане, че би могъл да я загуби, но не така изобщо — болка от раздяла и тъй нататък, а от това момичето да му избяга с друг.

— Е — поусмихна се подканващо към шега Северин, — мъжка реакция си е.

Венета не пое топката:

— Естествено — прохладно отвърна тя. — Нали ти казвах, че сте робовладелци по душа.

Северин се прокашля. Младата жена продължи:

— А когато стана дума за онова, което самият Тонев нарече… магии, то ни показа, че е особено гневен, стисна юмруци до побеляване.

Частният детектив изпита ненадейно безпокойство. Чувството премина като спомен за уплаха със забравен повод.