Слънце недосегаемо (роман-изповед)

— Моля, заповядай. Но нека ти напомня — тя работи. Той не я издържа. Тя дори не му дължи уреждане на място с прилична заплата, защото той щеше да ни го изтъкне. Не пропусна да изреди колко и с какво се грижел за нея… Макар че си прав — тук не става въпрос за морал. Не ни влиза в работата, че е обезпокоен за своята собственост, а не за нея като личност, нали? Трябва просто да му отговорим: да, Искра има любовник, не, няма любовник; да, занимава се с грабежи, дрога и убийства, не, от криминална гледна точка всичко е чисто. Нали правилно ви чух какво се договорихте? Понеже бях наблизо…

Детективът потупа снимките в коляното си. Още не ги беше погледнал.

— Тогава тя защо е с него?

— Нали точно това не е наша работа?

— И все пак?

— Поради много неща. Проблемът на клиента ни, дето се опита да го подложиш на фройдистка атака, е известен и често срещан — не желае да поеме пълна отговорност да приеме жената до себе си такава, каквато е. Бих казала, че си търси повод, за да прехвърли вината за тази вече провалена връзка от болната глава на здравата. Иначе би поговорил с Искра, а не би се довлякъл тук. Би отишъл на психолог за съвет. Той обаче предпочита да вдигне аларма, че някой му краде приятелката. Поне би могъл да я позалъже, че ще се разведе. Би могъл да сподели с нея плановете си. Това привързва. Така тя би била по-сигурна и не би му бягала.

— Бяга ли? Може пък да не желае да се омъжва.

— Северине, по дяволите, този юнак има страхотно силна позиция! Държи я от седемнайсетгодишна…

— Каза, че е имало, хм, „прекъсване“ на отношенията им след това. И още едно скарване през…

— Но след две или три години са се събрали отново, общо два пъти са се разделяли, но накрая пак са заедно. Така че на негова страна е навикът, а това е силата, която държи мнозинството двойки и бракове. А тук дори нямаме брак, няма деца. А му личи, че продължава да носи халка. Явно в случаите, когато му изнася. Когато не — сваля пръстена. Пилее си позициите. Не проумява, че тя е вярна, но не на него, а на обичта си към него. Или на спомена за тази обич… Егоистичен глупак!

— Доста изводи си направила вече за нея.

— Слушах с двете уши. И разгледах снимката. Тя също говори.

— Ъм… Да, в края на краищата, жените искат сигурност, нали така? — Северин вдигна фотографиите на нивото на очите си.

След няколко секунди рече, леко разочарован:

— Ха. Най-обикновена. Мислех… На живо може би е по-готина, поне… абе, при всяко положение устните са ѝ хубави… Лице по-скоро славянски тип, без монголоидни примеси…

Венета стана, взе му снимката и впи взор в нея:

— Много разбираш от жени, Северинчо. Седмица отгоре към платената отпуска… Да, тя си има някого — рече замислено, гризейки тънките метални рамки на очилата си.

— Банална работа, значи — разочарован провлачи Северин.

— Ами! — възрази тя, без да откъсва очи от фотографското лице на момичето. — Нещо ще изскочи. И няма да е заек…

— А?

— Приказвам си. Не знам.

— Пак интуиция?

— Интуиция.

— Ето я допълнителната екстра, която притежаваш, освен по мъжки логична главица, мойто момиче. А сега дай същото, но на български.

Венета отметна бретона от челото си и добави като на себе си:

— Нека анализирамеее… така. Изключително правилни черти… Я виж тази снимка, какво ще кажеш?

— О, тук не е толкова добре излязла.

— Виждат ѝ се ръцете. Широки длани, но с тънки пръсти. Китките са почти изящни, но с изпъкнали вени. Това са бързи ръце, нервни ръце, решителни ръце. Решителни до безразсъдство.

— Мъжки.

— Напротив — най-женските, които съм виждала. Често са непохватни, но могат всичко. Крехки са, но със сигурност не си знаят силата. Навярно доста пари дава за чинии и чаши…

— И какъв е анализът в крайна сметка?

Венета седна и подпря слепоочия с показалци. Изучаваше снимката на жената.

— Това не мога да ти кажа. Не знам. Нещо, което ще е интересно. Виж я как гледа в обектива. Право. Откровено. Смело. Убедена съм, че ѝ приляга да води доста бурен живот. Обича да се харесва, общителна… Множество предишни увлечения и все сериозни… Огнян Тонев обаче е наистина най-дългата ѝ връзка. Като се махнат разделите, с него е почти единайсет години.

— Значи вярваш, че си има някой. Всъщност… да. На колко години е тя, че не запомних?

— Скоро ще навърши трийсет и една.

— Хм, наборче?! Не бих ѝ дал повече от двайсет и пет, ако не и двайсет! Да не би да е февруари като мен?

— Двайсет и трети октомври, успокой се. Просто е младолика. И, според господина, била „емоционално млада за възрастта си“ — додаде с неприязън. — От кой ли речник е извадил тая диагноза!

— Аха, тенк ю очень боку. Бих казал, че е от онези мадами, които нямат възраст, като японките… Вероятно другият ѝ любовник ще да е по-млад от… съжителя ѝ.

— Таен приятел, Северин Георгиев! Чудя се… защо е толкова гладна?

— Каква? Гладна?

Венета се позамисли.

— „Гладна“ ли казах? Хъм. Нещо друго ми се въртеше в главата… забравих го.

— Окей — делово плесна с ръце детективът. — И така, какво се изисква от нас? Да потвърдим или опровергаем опасенията на уважаемия възложител…