Слънце недосегаемо (роман-изповед)

— Нямаш грижи. Не те съветвам да минаваш по-близо от хиляда дузини прелета над фотосферата, но крепостта ще издържи без проблеми малък змейски месец на такава ниска орбита. Но за подобно пътешествие първо иди до аула ни на Олин Ре, там облечи зертона с допълнителна черупка и си повикай опитен кормчия, изригванията на бате ни Райко НИКАК не са шега работа… — Крилан внимателно погледна човека. — Защо ще ходиш до слънцето? Оттук не ти ли е достатъчно светло?

Радослав леко кривна глава назад, навярно имайки предвид да посочи „килера“.

— Заради сабята. Камъкът помътня. Халосията заспа отново… Хубаво е сторил онзи бошняк Мехмед. И аз така ще направя. Ще я дам на Райко. Нему не ще навреди. Да я върне на дядо Радан. Без това поначало си е негова… Ще дойдеш ли с мен?

— Едва ли. Радвам се за теб. Колко нови прекрасни неща тепърва ще научаваш…

Змеят примижа към червеното слънце. Погледна Радослав, поклати глава, без да губи човека от очи.

— А после? — попита витякът. — Да?…

— Може би.

— Ти…?

— Домът ми е там, където е обичта ми, Радо, а не се живее без сърце. Пък и… змейовете винаги се завръщат при онези, които обичат. — Кимна напред. — Виж, приветства те. Зертоните се радват на нови обитатели.

Облачният замък се покри с тънка мъглявина, в нея светнаха шарени венци на спектрални дъги. Иван се засмя тихо. Разпери криле, протегна се. Радослав надигна стомна, забълбука ухайното вино.

В процепи-пропасти към Скритото море пикираха мегаквили, издигаха се отново, рееха се, Янкул позлатяваше перата им, те повторно се гмуркаха в сенките и пак излитаха във висините. В подножието на Двореца на Тинга се събираха на ята шаркани.

— Късмет, Иване. Ще стискам палци.

Змеят люшна глава:

— Благодаря, Радо, но недей. Не ми завъждай надежди. Много са гладни. Тежички ще са те за твърде младите ми криле. Мечти ми пожелай, Радо, мечти. Защото единствено те са хвъркати…

* * *

Фа’Ат-ралванд’Шар-хин със самоубийствена скорост влетя в Клисурите. Зъбери вихрено преминаваха под полусвитите криле, по скалите подплашено подскачаха отронени камъчета и на струйки падаха в жадни пропасти. Ята планински ветрове притихваха, когато драконът изкрещяваше нещо, от което се сгърчваха в болка рудни жили.

Той продължаваше шеметния си безпосочен път, с гърди разбиваше на прах изпречващите се пред него морени, ноктите му бръснеха гората, опашката разполовяваше пенливи водопади и тихи езера. Стрелкаше се ниско над земята като мълния, а после се устремяваше към мастилено облачни висини сякаш вироглав метеор.

Изтощението настъпи сутринта, Фа’Ат-ралванд’Шар-хин безсилно падна връз твърдия гранит на заснежен планински чукар. Вледенените преспи засъскаха от жарката кръв на змея, изтичаща от многобройните му драскотини. Той затвори с безразличие очи.

Нещо настойчиво заигра по роговете на челната кост и Фа’Ат-ралванд’Шар-хин с нежелание повдигна клепачи.

От изгрева струеше светлинна музика, тежките безплодни облаци бягаха от небето, в което Небесният събрат повдигаше справедливото си лице. Змеят въздъхна, неспособен да откъсне очи от него. Лъчите духнаха прахта на умората от драконовите люспи, отразиха се в локвичките кръв и засъхващите рани и Фа’Ат-ралванд’Шар-хин замаяно се изправи за поздрав.

Когато слънцето стана непоносимо дори за драконовия взор, Фа’Ат-ралванд’Шар-хин плахо извърна глава назад. Там още се виждаше наметалото на оттеглящата се Нощ. И през него блестяха ярки звезди — несметните сестри на Небесния събрат.

И те също пееха.

Алванд за миг погледна надолу в пропастта. Там, в мрачината на дълбоките сенки, високо над вълните на Скритото море, се виеше студена сива мъгла. Тя бягаше от златните слънчеви ръце и змеят се усмихна.

Той благодарно склони глава пред слънцето и разпери криле. После се плъзна по въздушните течения да търси своята песен без

КРАЙ

есен 1998 г. — декември 2000 г. — януари 2004 г. — януари 2007 г.

Приложения

Борея и Атлантида

не са напълно идентични — Борея се състои от много повече острови, разпрострени нашир, а архипелагът Атлантида е представлявал тясна ивица вулканични върхове, подаващи се над водите на океана. Изповедта на Великия Атлант („дин“ значи велик и е производна от думата „диин“ — океан, море, води, но има значение и на „вожд, силен човек“) е повече емоционално излияние, отколкото историческо свидетелство. Великият магьосник, подчинил с телепатия кроманьонското племе и повел го към световно господство, преувеличава и броя на островите на своята страна, а също така горделиво си присвоява „заслугата“ за Ледниковата епоха. Или поне претендира, че дейността му е станала причина за нея.

В действителност 12000 година пр.н.е. може да се смята за началото на края на заледяването. През нея започва масово отстъпване на ледовете, които освобождават течения в Атлантика и улесняват миграцията на кроманьонски племена към островите, които по-късно наричат Атъл-диин, както се вокализира това название от съвременния човек.