Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Стига бе, само Дарт Вейдър липсва… Наръбена сфера, май додекаедър, ама с повече стени, и то не всички петоъгълни, как се казва подобно нещо в геометрията?… Тъмен метал. Големи олющени надписи — смесена кирилица и латиница, абсурд някакъв… И голям вдлъбнат отражател върху корпуса, навярно параболична антена — именно тя караше станцията да прилича на Звездата на смъртта от филма… Голямо чудовище, леле, вероятно пет километра в диаметър. Или повече. Или по-малко…

Но нещо болнаво, нещо обречено лъхаше от космическата крепост. Мътната нездрава буца постепенно покриваше сиянието на тукашното слънце. Радослав потрепери, щом сянката на станцията го покри. Да, крепостта агонизираше. Но мъждукаха сложни многоъгълни отвори, през които се изсипваха отчаяните орди атълани. Бяха много. Някои бойни единици оставаха сгърчени, продължаваха в свободен дрейф в безбрежните небеса на реалността Куиауитъл-Сварог. Очевидно мъртвите нефилими представляваха значителен дял от масата катапултирали се създания. Немалко атълани обаче мърдаха. От безобразните черупки на някои бликаха бледи кинжални струи на реактивни микродвигатели или съскаше пара. Други разгъваха аеродинамични плоскости и всички оцелели от блокадата под вероятностното поле се групираха в атакуващи формации. Близките звена откриха анемична стрелба с изтощени лъчеви оръжия. Ала повечето нефилими се наежиха с познатите боздугани и всякакви други остриета.

Не викнаха „ура!“, нападаха безмълвно, само потракваха броните им. Фосфоресцираха безчувствени очи, диплеха се сиви качулки.

Бяха опасно близо.

Но още по-близо до челото на облака атълански войници се намираше изящната фигурка със змейски криле и сребристи доспехи. Тя вече плюеше къси мълнии в пресичащата пътя ѝ лавина.

Верена! Дръж се, миличко!

Дичо, Дичо, ела, ела, нищо не могат ни стори, ако сме Заедно!

Радослав замлати въздуха с ламаринените си перки към момичето-драконче. Заслепен от гняв, той не обърна внимание на градушката стрели и копия, с които се опитаха да го спрат. Издрънчаха и отплеснаха встрани от шлема и гръдните доспехи няколко куршума, но това вече нямаше никакво значение. Той ловеше плъзналата се от рязкото падане на температурата мъгла с уста и пръсти, гълташе метри и хвърлеи от разделящото го с Верена разстояние.

Халосията на кръста му отново прати призивен импулс в ръката, която придържаше дръжката на Рауни, за да не пречи на крилете. Радослав виждаше атъланите съвсем до себе си, но скръцна със зъби на сабята.

Пак ли искаш да ме убиеш, а?!

Халосията сякаш се сви до джобно ножче и млъкна.

А Радослав ритна с крак засилено към него човекоподобно с костенурска коруба, под която бучаха и прекъсваха някакви механизми. Халоса с крило робот с червени видеокамери и от корпуса му изпадна нефилим — сбръчкано тяло със сива кожа, почти атрофирало, но лицето на непропорционално голямата глава свирепо крещеше и гледаше с омраза. Така и умря, загрижено повече да докопа витяка, отколкото да съедини трансфузорите на животоподдържащата си система, откачени при удара.

С резки виражи Дичо избегна още няколко нефилима, отблъсна се от купчина червейобразни създания от метал, плът и пластмаса… и се озова сред тройка сиви качулки, които носеха реактивни раници и боядисани в червено брадви с надпис… „ПОЖАРINVEPTAP“. Толкова се стъписа от думата при все чудатия шрифт на буквите, че не реагира да се предпази и секирите избиха искри от посрещналата ги по своя воля сабя. Радослав улови дръжката на халосията, затисна с длан зеленото око на пепелянката и загреба с криле. Но връхлетяха още дузина мъртваци и той прикри глава с ръце…

… нещо фучащо, люспесто и опашато измете притисналата го паплач. Непознатият шаркан се сби с тълпа противници, запердаши ги с опашка, затрещяха мълниите му, замириса на изгоряло.

Давай, брат, хвърчи накъдето си тръгнал!

Още една група нефилими се вкопчи в свирепо кълбо с двойка змейове, опашки заплющяха подобно на бичове.

Радослав се изтръгна от схватката с мъчително изпълнен лупинг. Върна се на курса си към Верена. Вече можеше да различи блясъка на очите ѝ сред развятата черна коса. Сребърен шлем се премяташе във въздуха зад крилете ѝ.

Още малко, Дичо, още малко!…

Той се промуши между двамина робота, които се сблъскаха и станаха на железни трески, блъвнаха мехури слуз, която го зацапа, и няколко секунди витякът се носеше слепешком, като псуваше и бършеше очи с меката вътрешна страна на ръкавицата.

Орляк сиви качулки, бойни роботи с най-различна конструкция и хуманоиди в буцести скафандри го погълна. Радослав зарита с крака, задращи с ръце, предаде се на Рауни и я завъртя в убийствени осморки, помагаше си с патериците за летене, отбиваше и нанасяше удари, но орлякът го мачкаше, душеше…

… два ветрилообразни откоса драконов огън го заслепиха.

— Внимавай бе, Радо! Откъснах ти перките, както се въртиш като шугав!

— Ооох…

— Няма ох. Чисто е.