Слънце недосегаемо (роман-изповед)

— Нефилимите затвориха заложничките в силова сфера и се опитаха да я телепортират към вселенолета. От гърлото на машинно пробития проход ги грабна основното диверсионно ято — момент, в който никой не може да стори нищо на Борейките. А в телепортационния канал влетяха няколко промъкнали се подир нас, пишман-диверсантите, бойни Двойки. Все едно сами ни поканиха… Унищожихме вселенолета. Но атъланите тъкмо бяха пред завършване на телепортационна станция. Нея сме блокирали. В момента се намираме в дрейф около станцията, заедно с триста зертона и много Воини, окопани в близките планетоиди като този, на който стоим.

— Какво става сега? — попита Дичо през зъби.

— Издигнали са силово поле. Мъдреците обаче ги капсулираха в контраполе и ги парализираха в тази реалност. Повредихме и генераторите им, които използват души-съдби като въглища в парно котле… От този Свят за тях няма мърдане. На всичко отгоре, сега нефилимите не могат да изключат защитния си екран, докато не им го позволим ние.

Радослав хапеше устни и слушаше Крилан, който отново бърбореше, сякаш сърце му беше олекнало:

— … а междувременно щитът от вероятностно поле, даден на късо по този начин, изтощава всичките енергийни запаси на нефилимите. Намалява заряда във всеки кондензатор, във всеки енергоелемент. Топи им запасите от активно вещество, включително горивото на атомните микрореактори. Батерии със сърцевина от свръхтежки елементи, каквито не познаваш от Менделеевата таблица, стават на нищо. Скапва им и оръжията, естествено. Заради това не могат да се самоунищожат. Пък и не биха го направили, понеже им е изключително важно да запазят вероятностните генератори. В пределите на тази Вселена атъланите не са в състояние да произведат други. Ще опитат да се бият. Аз се надявам, че ще се предадат…

Радослав се озърна към Алванд, сетне отново се втренчи в Крилан.

Змеят продължи, макар да не бе сигурен, че човешкият му приятел го слуша. Крилан бегло се учуди колко бързо и качествено бе свикнал Радослав да избягва безконтролно излъчване на телепатични вълни, докато мисли.

— Сега вътре в станцията гаснат лампи, прекъсват функциониране мислещите машини, температурата в кораба пада… и така ще е, докато цялата им твърдина не се превърне в мъртъв къс метал и синтетика. Последни ще капнат органичните батерии. А щом и тези източници пресъхнат, вероятностното поле ще изпие жизнената сила на екипажа…

Дичо зиморничаво се сви.

Следи какво говоря… но мислите му се реят далеч от участта на нефилимите, помисли си Крилан, без да млъква:

— … нищо живо няма да остане за дълго такова. Това, което чака атъланите, ако не приемат ултиматума, потресе дори вампирите от Армията на Нощта, а тях не бих ги нарекъл добродушковци. Умирането във вероятностно поле е кошмарно. По-лошо от това да те изпие вампир, не за да се нахрани, а за да ти отмъсти. Навярно е най-жестокото наказание за всяка твар, защото я заличава завинаги от Всемира, изстисква и душата без остатък, след като изяде силите на физическото тяло… А после и самото инертно вещество на станцията ще се стопи в студена анихилация, защото полето е ненаситно. Накрая ще колапсира до квантова частица.

— Няма да се предадат — обади се замислено Радослав. Стана му топло и той пак свали шлема. Непрекъснато търсеше занимавка за ръцете си.

— Вероятно няма — въздъхна Крилан. — Въпреки че обещахме справедлив Съд за всеки…

Дичо се премести две крачки назад. Нефилимската станция тежеше в Небето като призрачен, омагьосан замък на Злото, гледан през бруствер на надежден окоп.

Змейовете извиха шии към него.

— Да. Екстра. Обаче нещо още ме мъчи. Нещо, нещо… — Радослав надникна през ръба. — Имам странно усещане… мммм… Ние… ще вземем ли участие в боя?

— Забраниха ни. Ние сме оръженосци. А тук положението е много сериозно, наоколо са събрани най-старите и опитни двойки Воини. Ще ги разпердушинят…

Радослав примижаваше към „острова“, където бяха освободителите на Владетелките. Постави длан като козирка. Иван млъкна и почеса с опашка тила си.

Грохотът откъм тукашното Слънце не е чак толкова силен, помисли си Радослав.

Да, нали всъщност всяка звезда е самоподдържащ се термоядрен взрив. Естествено, че ще е източник на звуков шум, ако би имало край нея атмосфера. И то не шум, а ШУМ, придружен с ГРОХОТ… хм, навярно край самата звезда няма въздух, отблъснат е от силата на изригванията, които са нормално явление за повърхността на всяко слънце…

Сигурно след милиони, милиони години от диска-екзоконус ще кондензират истински планети. Макар че, щом вече има живот, значи системата е стабилна от много повече време. И навярно ще се погрижи за средата си да не се разпадне.

Абе това ли е сега най-важното да го мислиш, бе! Чудо голямо! Геврековидна атмосфера, където цялата планета Земя лесно би се изгубила като прашинка в някой от тукашните облаци. Е, и!? Това може да се прочете в някоя фантастична книга! Мен ме интересува онова, което не се чете в никой роман, никъде, освен в книгата на собствения ми живот…

Радослав посви зиморничаво рамене.