Слънце недосегаемо (роман-изповед)

— Ъхъ… моите са ваши също. Тръгвам.

Въпреки това той още минута остана вкопчен в скалата. После потърка очи с юмруци, избърса нос и се изправи.

Стоеше на парче земя, а наоколо навред бе небе. Бездна, изпълнена със светлина. Невероятно огромно небе.

Но аз имам вече криле. Нека и патерици. Няма от какво да ме е страх.

Той с трясък разтвори металните ветрила на доспеха си. И скочи в колосалното нищо, в което ветровете се носеха като реки и играеха без прегради.

* * *

Вътре в него страхът безсилно драскаше по решимостта му. Но паниката не съумя да се задържи и затова пропадна, сякаш в същата бездна, за която крещеше в опит да го спре.

Не, не бездна — каза си Радослав — Небе. Само небе.

Те го заобикаляха отвсякъде.

С неизчислимите си джуджешки планетки, които пълзяха бавно по небесната сфера, обвеяни от струйни въздушни течения, встрани от основната зона на облачна кондензация в равнината-палачинка на диска — преждени ръкави покрай главните ветрореки в обема… всеобема. Те обикаляха центъра на системата, увлечени в неспирен кръговрат, пронизваха влажни напоителни мъгли и се умилкваха в дългите милиард километра ветрове.

Намираше се в Небето.

С безплътните му мегаконтиненти от мъгла; с великанските му дъждове, които никога не падат, а висят; с гръмотевиците му, дълги десетки и стотици километри, и с далечното бучене на отново скритото зад мъглявината слънце Куиауитъл-Сварог.

Този път атака на алтофобия не последва, но Дичо все още дишаше учестено.

Младият мъж загребваше редкия въздух с железните криле на доспехите. И да ги имаше още за патерици, вече им бе свикнал и чувстваше напора на вятърните струи в ламаринените пера, те отекваха в плешките, движени от мускулите на гърба. С всяко усилие на тялото в душата му растеше удоволствието от натоварването. Сърцето тласкаше кръвта по артерии и вени, хранеше всяка негова частица, всяка мисъл, всяко усещане, всяка капка пот и всеки цикъл вдишване-издишване — и това бе радостта от живота, от близката среща с най-милото същество в безмерната върволица светове и реалности. Пееше му се, и той дори го правеше наум, сливайки в едно всички познати и любими мелодии — нежността на баладите, величието на симфониите, веселяшките кръчмарски ритми и стърженето на рока. Бе щастлив като никога. И твърдо вярваше, че това е само загрявка за бъдещите мигове.

А други мигове отлитаха в миналото заедно с капките пот и бележеха траекторията на края на дългия му скок към Любовта.

До скалата-астероид имаше вероятно не повече от граморски връст. Тя се приближаваше, но не толкова бързо, колкото искаше Радослав. Той съобрази насред път, че би могъл по-ефикасно да увеличи скоростта си, като се противопостави на собственото си орбитално движение около Куиауитъл-Сварог и така да „пада“ към по-ниската орбита на своята цел. Той разпери колкото можа крилете си — те изтрещяха за негов възторг. Съвсем скоро законите на небесната механика си казаха своето — Радослав пикираше към позициите на змейското укрепление. Ясно различаваше върху планетоида изградена твърдина, напомняща за малък средновековен замък.

В облачен процеп, вероятно толкова огромен, че гигант като Юпитер би се търкулнал през него като билярдна топка, бликна златна светлина и цветовете на безкрайното небесно пространство наоколо се промениха като при смяна на прожекторни филтри на колосална театрална сцена.

От укреплението го забелязаха и над острите кули се развяха снопове деветоцветни дъги. От една странична куличка стремително излетя малък крилат силует. Сълзи бликнаха от очите на Радослав, но той продължаваше да вижда със сърцето си — Верена бързаше насреща му и викаше името му, а той… той беззвучно шепнеше нейното, внезапно останал без дъх.

Дръжката на сабята опари дланта му през бронираната ръкавица. Сигналните дъги станаха алармено-червени. Настръхнаха драконовите люспи по мокрия гръб на Радослав.

ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ!

Мислегласове от всички страни се сблъскаха като цунамени фронтове.

!ПРОБИВ ВЪВ ВЕРОЯТНОСТНОТО ПОЛЕ!

ВСИЧКИ! ВСИЧКИ! ВСИЧКИ!

ЯТА — АТАКА!

Забръмча, но не въздухът, а ефирът от потоци телепатични реплики, мислеудари блъснаха психощитове. Лавини, впрегнати от магия енергии се вкопчиха, преди противниците да влязат във физически контакт… през тази незвукова врява към нефилимската твърдина като прибой плъзваха настойчиви и ясни призиви:

ПРЕДАЙТЕ СЕ! ПРЕДАЙТЕ СЕ! ПРЕДАЙТЕ СЕ!

* * *

Кой вие така гневно, така яростно, така разочаровано?!

Аз.

Още един такъв змейски вопъл, и ще си изкълчиш човешкия гръклян, момче — обади се вътрешният глас.

По дяволите! Кой пак ми се бърка!! Какво пак не ми дава да те прегърна, слънце небеснооко!!! Махнете се! Не?! Тогава — минавам през вас!

За момент младият мъж дойде на себе си, когато ударните вълни — материални и ментални — отминаха. Той стабилизира безредното си пумпалско премятане и се озърна, за да разбере къде се намира.

Бе невероятно близко до Врага. Видът на станцията на атъланите го смая.