Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Залитна назад и едва успя да сподави изненадан вик — проработи зековският навик да се спотаи на всяка цена. Докато падаше, се изви по котешки, вкопчи се в провисналия жилав храсталак… не се задържа. Къс сподавен вопъл, тупна, изтъркаля се по стръмнината и с тежко „ухх!“ пльосна на дъното.

Ударът от приземяването го зашемети, няколко секунди лежа неподвижно, глупаво зяпнал листака горе, зад който се криеше побелялото от жега небе.

Не, рече си отнесено, тръгнах през сечко, по дъждосняг вече бях в кубанските степи…

Опомни се, конвулсивно зашари наоколо за пистолета. Беше в ръката му, стискаше дръжката до премала, до болка. Скочи на крака, тихо изохка-изпсува и лепна гръб към влажна скала. Посмя да се огледа.

Намираше се в изрязано от водата и времето дере с каменисти, почти отвесни стени, което тънеше в зеленикав сумрак. Подсвирна наум, не можеше да си обясни как не се е пребил. Потрепери, не толкова от болката в кьопавия крак, не толкова от страх, колкото от внезапния хлад. Тук бе усойно и неприветливо, в сравнение с жарените от слънцето полянки… но поне нямаше копои — дву- и четирикраки. Бреговете на малката клисурка бяха плътно обрасли, може би нямаше да го забележат.

Внезапната надежда избухна в гърдите, сърцето запърха, Радослав затрепери отново. Чакаше, вирнал глава нагоре, подпрял дулото на парабелума в скулата си. Не дръзваше да помръдне, само въртеше трескаво очи, мъчейки се да гледа във всички посоки.

Преди да чуе шума на преследвачите, виковете им, джавкането на гадните псета, трясъка на чупени клони, топуркане на тежки ботуши, тракане на метал — преди това обърна внимание, въпреки превъзбудата си, на тънкия писък — комари. Удържа се да не размаха ръце, но настръхна. Ненавиждаше дребните вампири. Първото лято в Соловки те го докарваха до полуда. Даже се бе зарадвал, когато го преместиха на строежа на ГМП. Зарадвал се беше, идиот…

Горе храстите зашумяха неистово, Радослав забрави комарите, но не и гробниците.

Искаше да се слее със скалата, да стане на камък, да…

Тъничко гласче, сякаш на момиче, приличаше на далечно, но идеше тъкмо иззад гърба му:

Не ти препоръчвам, знаеш ли каква проклетия е?!

Той замръзна, кръвта му изстина, тялото стана непослушно. Потрес. Не направи опит да се обърне, нито реагира на промушилата се отгоре муцуна на овчарка с изплезен език.

Господи, спаси ме и помилуй…

Представи си как протяга ръка и стреля в кучето… а в същото време оставаше неподвижен, инертен сякаш в кошмарен сън, от който няма събуждане.

Овчарката гледаше право в него, а той обречено гледаше нея.

… ангели небесни, помогнете ми, не искам да умирам, искам да живея, да живея…

Държиш ли тъкмо ангели да ти помогнат? Може ли… аз…?

Кучето присви паст, сега ще лавне, ще се дере от злоба, ще се дави като бясно. Следом по хладната скала ще плиснат автоматни откоси. И тогава Радослав ще се дави, но в собствената си кръв…

Света Богородице, нека припадна, нека нищо не усетя, моля те…

Недей припада — рече самоуверено гласчето, гъделичкайки го по врата, но и вътре във вцепенения череп. — А ти, лошо куче, трай! Варе гъкна, навъзнак ти обърнах кожуха!

Радослав нямаше сили и воля да откъсне взор от псето.

Но то не джафна.

Тихо заскимтя, задърпа се, ни назад, ни напред. Далечен глас подвикна отгоре:

— Партизан! Търси, Партизан, търси! Дръж, Партизан, дръж!

Храстите отново се раздрусаха. Изникна охранено лице, зачервено, с потно провиснал мустак, нелепо килната синя фуражка с алена петолъчка.

Пръстът на Радослав върху спусъка сякаш бе ръждясал.

Милиционерът плъзна свински очички надолу, после с нечленоразделно пуфтене нахока кучето, отвърна нещо дрезгаво зад гърба си и…

… и изчезна!

Горе край клисурката грозно заръмжаха още псета, изтопуркаха множество подковани и обути в гьон крака, звънна желязото на оръжията, заканителни неразбираеми гласове заглъхнаха, стопи се трясъкът на мачкани фиданки и кършени клони…

Отлетяха дълги минути, преди Радослав да си позволи да повярва в невъзможното — потерята бе го пропуснала.

* * *

Свлече се на колене, цевта на пистолета се зарови в наноси едър пясък. Тилът му леко чукна в скалата, Радослав затвори очи.

Колко още мина — минута, час? един ден? — той продължаваше да клечи, равнодушен към комарите, които дебелееха по кожата, нито буден, нито заспал, нито в съзнание, нито в несвяст, потопен в тъп гумен транс.

Ей, добре ли си?

Стресна се, но едва-едва, сякаш от безобидно бодване с игла. Отмести се и се озърна.

И отново се стресна, дойде на себе си, страшно ококори очи и отвори уста от изумление. Гърлото се сви, макар да понечи да завърти една слисана псувня.

Когато се окопити, размисли да сквернослови — ей така, без да разбере защо.

Голата кафява канара, към която се бе притискал толкова отчаяно, търсещ закрила от природните сили, в които не вярваше, не бе гладка. Нито хаотично набраздена или напукана от вековната ерозия.