Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Върху камъка личеше издялан зашеметяващ барелеф на същество, от което изтощеният беглец се стряскаше дори на картинка. Беше приблизително метър и седемдесет високо изображение на змия със странни подутини по тялото, главата на чудовището — увенчана с назъбен гребен. Но най-поразителни се оказаха очите под изящни вежди — бяха направо човешки, бадемови, с дълги мигли и… го гледаха, като живи! Подобни очи не бе подозирал, че съществуват наяве.

Всъщност… през лагерните години бе отвикнал от жени, а през последната година на опасна свобода срещна предимно проститутки… но и у най-шармантните сред тях не си спомняше очи, които да не са празни. Може би само на кино…

Очарован, той несъзнателно протегна ръка да докосне позаличеното от изминалите времена дело на незнаен майстор.

Не един е майсторът, юнако! — отново му се счу момичешкото гласче, което този път иронично. — Двама — мама и тате!

Радослав стоеше глупаво на колене и мигаше. Гласчето звучеше някак призрачно, сякаш на ръба на чуваемостта, все едно както би забелязал нещо с периферното зрение… нима би могло да има някакво подобно явление и за слуха?… Разтърка очи.

Каменната фигура му се разкри малко по-инаква — неудобно замряла тънка момичешка снага с притиснати към люспесто тяло ръце. И като че и разперени криле… или въображението търсеше логични форми в неравностите по канарата. Всъщност, цялото изваяние се долавяше повече с въображение, отколкото със зрение. Единствено очите личаха крещящо ясно, като на забулена приказна царкиня от отминалото невинно детство… сякаш не го е и имало това детство.

Приключи ли със зяпането? Няма ли да направиш нещо? — нетърпеливо попита змията.

Той дълго мълча, но накрая пресипнало промърмори:

— Полудял съм…

Тишината му се стори необикновена. А после каменното момиче-змия заговори и той се дръпна назад:

Ей, чуй ме! Наистина аз ти говоря! Повярвай го! Скрих те от твоите гонители! В това можеш ли да повярваш? Гледаха те и не те виждаха. Е, това не означава ли, че съм истинска, а ти не си полудял?

Той здраво почеса сплъстена коса на тила.

— Не знам — престраши се да отговори.

Не знаеш?! Жими Бога! И кой тогава те отърва?! А?! Поне едно благодаря, сполай, нещо такова кажи! — възмути се гласчето.

— Благодаря…

Тъй е по-хубаво — омекна веднага змията — А сега… Ще ми помогнеш ли, както аз ти помогнах?

Радослав за минута притвори клепачи.

Погледна втренчено скалата.

Беше истина.

— Как?

— Няма ли да ме целунеш?

Беглецът се облещи към канарата.

— Какво ще стане, като те целуна?

Ще развалиш магията! Ще ме освободиш! Знаеш ли колко дълго съм тук? Ще ти се отплатя — опита се да скрие отчаянието си гласчето.

Той гледаше в унес каменните, но живи очи. Запита се, кога ли за последен път е вярвал в чудеса?

Даже докато се измъкваше от тунелите с малката чеченско-месхетинска група — не вярваше… или все пак да?

Стори го, моля те! Още една година и туй паве хараво ще се откърти та срути. И тогаз съм свършила навеки. Е?

Тези ли нейни думи го накараха да се реши? Знаеше какво е затвор, но не бе чувал за такъв, чийто стени да рухват от една целувка. Или само заради прекрасните очи, неизвестно как станали умолителни, почти жални?

Полудявам или не, но НЕЩО в тази клисурка ми спаси живота… засега. Дължа повече от благодарност, нали?

Изправи се. Пристъпи. Поколеба се и остави парабелума на земята. Опря длани в канарата.

Отблизо очите на каменната змия сякаш плуваха в мъгла…

Камъкът имаше вкус на камък и студена метална влага. Отстрани се след странно дълъг миг, някак сладко-печално спокоен и… почти щастлив, може би. Дори като че светлина изгряваше в сърцето, лекота, прилична на онова, което изпита, когато оредялата при престрелката група бегълци се откъсна от вохрите и малко след това бе поета от авери от московския криминален свят. Дотогава беше щастлив. Въпреки че имаха да си плащат за услугата на московските урки…

Почувства, че се усмихва. После, въпреки че не очакваше нещо наистина необикновено, изкриви устни в гримаска на леко разочарование. Въздъхна примирен — нищо не се беше случило. Мигна, очите му се бяха навлажнили.

Фигурата внезапно се раздвижи. Радослав замря.

Барелефът наистина се преобразяваше, течеше, линиите трепкаха. За кратък миг всичко наоколо се олюля, самият въздух стана кварцово твърд… Беглецът мигна още веднъж… и в канарата остана само една пукнатина.

А пред него стоеше стройно девойче, облечено в рокля с черно-сива пъстрота на пепелянка, сякаш наистина от змийска кожа.

Хлад полази по гръбнака на Радослав.

— Ах, най-сетне! — възкликна момичето. Гласът ѝ вече нямаше смущаващата призрачна тоналност. Тръсна дълга до кръста катраненочерна коса, подметна я весело като конска опашка с крехки красиви ръце.

Той гледаше захласнат.

Но когато тя надникна в очите му, тогава Радослав съвсем изгуби представа къде се намира.

Светът вече нямаше никакво значение.

Слънцеград