Смарагдово море

— О. Добре, но ако си промениш решението, може просто да се прехвърлиш тук. Или пък аз ще дойда при теб. Което от двете е най-лесно.

— Лека нощ, Яго.

Когато минаха няколко минути, помислих, че се е отказал. После:

— Ако искаш да я подържиш друг път, и в това няма нищо лошо.

Изпъшках:

— Ако се съглася, ще ме оставиш ли да спя?

— Лека нощ, Тамзин.

Вторият ни ден мина без произшествия, което беше добре, разбира се, макар че освен това допринесе и за голяма монотонност. На Яго никога не му липсваха теми за обсъждане, но понякога дори той трябваше да си почине от говоренето. Все пак започнах да се наслаждавам на компанията му повече, отколкото очаквах. Без надвисналите над нас призраци на горчивия корен или прекосяването на реката се разбирахме лесно и се установиха истински отношения, макар често да се отклоняваха в опити на единия от нас да види точно колко може да раздразни другия.

Добре беше, че ме разсейваше, защото, когато не разговаряхме, прекарвах повечето си време в размишления. Околността беше станала сурова и гола, горите отстъпваха място на безкрайни снежни низини. Тъй като във външния свят нямаше много за гледане, насочвах мислите си навътре към множеството неизвестности, замъгляващи бъдещето ми. Мери, пътуването на юг, намирането на съпруг, лорандийците и икорите… това бяха много неща, с които да се преборя, особено защото нямах решения за никое от тях.

Възползвах се от почивката ни за обяд, за да напиша едно бързо писмо, и именно тогава едно ужасно, мъчително осъзнаване едва не ме повали.

— Картината! — възкликнах, писалката се изплъзна от ръцете ми. Отскочи от седалката на шейната и се удари в земята. Яго, който се грижеше за конете, я вдигна.

— Какво има?

Прегърбих се напред и зарових лице в ръцете си. Как не ми беше дошло наум по-рано? Когато бурята връхлетя върху Сивата чайка, бях спасила няколко писма и рисунката на Оливия. Всички бяха запазени на сигурно място под дюшека ми на тавана и в самотните мигове измъквах рисунката и се взирах в лицата на близките си. След като ме заключиха в изолация, така и не се бях върнала в къщата на Коул, а рисунката се беше изплъзнала от ума ми след бягството ми с Яго.

Сега той се качи горе и се опита да ме погледне в очите:

— Какво има? — повтори.

Повдигнах глава: дишах накъсано и задъхано, докато се борех да не избухна в истински ридания.

— Няма я! Оставих я у семейство Коул. Това беше последното нещо, което имах от тях — от някого, когото съм обичала… а сега… а сега…

Скочих долу, неспособна да продължа. Отдалечих се бавно, крачейки из лагера ни без истинска посока, докато преглъщах още ридания. Хранех трескавата, ирационална представа, че ако мога да продължа да се движа, някак ще избягам от проблемите си. Яго ме остави, но накрая, смазана от тежестта на това, че всичко работеше срещу мен, се отпуснах на колене и скрих отново лицето си, като този път се предадох на сълзите.

Ръката на Яго се плъзна около мен и ми помогна да се изправя.

— Хайде, хайде, не е хубаво да плачеш на това място. Вятърът ще ти смрази бузите. Ще покрия товарния отсек и можеш да си починеш отзад.

— Не, не. — Извих се, отскубнах се от него и избърсах очи с ръкава си. — Не искам да ни забавям. Да вървим. Вече съм добре.

Никой от двама ни не вярваше в това, не и със забързаното ми дишане и постоянното подсмърчане.

Той не ми попречи да се върна до седалката на шейната, където седнах нещастна и зареях поглед към мрачните и сурови низини: празнотата им беше в тон с онова, което изпитвах отвътре. Как бях забравила за рисунката? Защо изобщо я бях държала в стаята си? Трябваше постоянно да я нося в някой джоб.

— Хей, можеш ли да ми помогнеш? — обади се Яго няколко минути по-късно.

Примигнах още няколко пъти, а после се отправих към него, докато той стоеше до Дъв.

— К-какво? — попитах, без да го поглеждам в очите.

— Можеш ли да ги срешеш вместо мен? Нещо не е наред с ремъка на хамута на Пебъл и ще отнеме цяла вечност, ако трябва да го оправя и после да ги среша.

Бавно погледнах към двата сребристи коня:

— Нямам и понятие как.

— Ето, гледай. — Той извади една кутия от товарния отсек и ми показа инструментите за ресане вътре. След като демонстрира как работят, свали сбруята на конете и приклекна, за да разучи проблема с ремъка на хамута. Предпазливо прокарах гребена по козината на Дъв, като се опитах да имитирам неговите движения. Сивата кобила повдигна глава и аз отскочих назад, страхувайки се, че съм я наранила. Но тя изглеждаше най-вече любопитна и скоро се извърна.

Чувствах се бавна и тромава, докато работех: постоянно се съмнявах в себе си и се връщах назад, за да се уверя, че не съм пропуснала никаква мръсотия или сплъстявано. Яго още се мъчеше да се справи със сбруята, така че не можеше да се каже, че наистина забавям тръгването ни. Когато свърших, козината на Дъв беше лъскава и блестяща и аз отстъпих крачка назад, за да се възхитя на резултатите. Тя тръсна глава, като изпръхтя леко, и ми се иска да мисля, че одобряваше.

След това изчетках козината на Пебъл. Когато свърших с това, попитах: