Смарагдовозелено

— Не е за вярване, че такова малко човече заема толкова много място — засмя се господин Джордж, когато най-сетне разстлах полите на роклята ми върху седалката.

* Героиня от анимационния сериал „Семейство Симпсън“, обикновено носи светлозелена рокля, червени обувки, а на шията си — огърлица от синтетични перли, има огромна синя коса, оформена във висока прическа. — Бел. ред.

— Нали? С тази рокля човек трябва да подаде молба за отпускане на собствен пощенски код.

Мадам Росини ми отправи развеселена въздушна целувка за довиждане. Ах, тя беше направо златна! В нейно присъствие винаги забравях колко ужасен всъщност е животът ми.

Колата потегли и в този момент входната врата на главната квартира се отвори рязко и Джордано излезе забързано. Оскубаните му вежди бяха вдигнати нагоре и със сигурност под изкуствения си тен бе бял като платно. Устата му с цъфналите устни се отваряше и затваряше, което му придаваше вид на някоя застрашена от изчезване океанска риба. За щастие, не можах да разбера какво каза на мадам Росини, но ясно си го представях. Тъпо същество. Няма никаква представа от история и танцуване на менует. Ще ни изложи с безразсъдството си. Позор за човечеството!

Мадам Росини му се усмихна сладко и му каза нещо, което затвори рибешката му уста. За съжаление, изгубих двамата от поглед, когато шофьорът зави по уличката, водеща към „Странд“.

Ухилена, се отпуснах назад в седалката, но докато траеше пътуването, доброто ми настроение бързо се изпари и отстъпи място на тревогата и страха. Боях се от почти всичко: от неизвестността, многото хора, погледите, въпросите, танците и разбира се, най-вече от повторна среща с графа.

През нощта страховете ми ме бяха преследвали дори в сънищата ми, но бях доволна, че изобщо можех да се похваля с непробудно проспана нощ. Малко преди да се събудя, сънувах особено объркани небивалици: че се спъвам в собствената си рокля и падам надолу по огромно стълбище, точно в краката на граф Сен Жермен, който — без да ме докосва — ме повдига, като ме хваща за шията. През това време ми се кара с гласа на Шарлот: „Ти си позор за целия ти род“. А до него стои господин Марли, вдигнал високо раницата на Лесли и ме обвинява: „В Ойстер картата* са останали само една лира и двайсет пенса“.

* Електронна карта за градския транспорт в Лондон. — Бел. прев.

— Колко несправедливо! А тъкмо я бях заредила!

Днес сутринта в час по география Лесли бе умряла от смях заради съня ми. Макар че той изобщо не бе чак толкова измислен: вчера след училище раницата й бе открадната, докато се канела да се качи в автобуса. Била брутално дръпната от гърба й от младеж, който според думите на Лесли можел да тича по-бързо и от Дуейн Чембърс*.

* Един от най-бързите европейски спринтьори. — Бел. прев.

До известна степен вече бяхме станали безчувствени, що се отнася до пазителите. А и от Шарлот, която без съмнеше (косвено) стоеше зад това, не очаквахме нищо друго. Но въпреки това намирахме този метод за малко... ами... просташки. И ако ни трябваше някакво доказателство кой стои зад грабежа, това бе фактът, че жената до Лесли е носела чанта „Ермес“. Имам предвид, ама честно: кой уважаващ себе си джебчия би откраднал вместо нея някаква си запусната раница?

Според разказа на Ксемериус, вчера тъкмо съм излязла от дома и Шарлот бе претърсила стаята ми за хронографа, като не е пропуснала нито едно местенце. Погледнала е дори под възглавницата — какво оригинално скривалище. След щателно претърсване на вградения ми гардероб, накрая открила разхлабената гипсокартонена плоскост и с триумфална усмивка на лицето (според разказа на Ксемериус) пропълзяла в нишите под скосения таван, като дори сестрата на моя малък приятел паяка не могла да я изплаши (според Ксемериус). Тя не изпитала никаква неуместна боязън да бръкне дълбоко във вътрешностите на крокодила. Е, да, но да го беше направила един ден по-рано, както обичаше да казва лейди Ариста: „По-добре един час по-рано, отколкото минута по-късно“. След като бе излазила, фрустрирана, от шкафа, Шарлот бе взела на мушка Лесли, което пък бе коствало раницата на приятелката ми. Сега пазителите се бяха сдобили с току-що заредена Ойстер карта, папка, гланц за устни с цвят череша, както и с няколко учебника от библиотеката за разширяването на делтата на Ганг — и това бе всичко.

Дори Шарлот не беше в състояние да скрие това поражение зад надменното си изражение, с което се появи сутринта на масата за закуска. За разлика от нея, лейди Ариста поне имаше доблестта да признае грешката си.