Смарагдовозелено

— Ковчежето е на път за насам — обясни тя студено. — Явно нервите на Шарлот са малко обтегнати и трябва да призная, че аз погрешно повярвах на думите й. А сега, нека смятаме въпроса за приключен и да обърнем внимание на други теми.

Това беше (поне що се отнася до лейди Ариста) истинско извинение. И докато при думите й Шарлот напрегнато се взря в чинията си, останалите разменихме слисани погледи и се спряхме на единствената друга тема, която набързо ни хрумна — времето.

Само леля Гленда, по чиято шия избиха червени петна, не искаше да остави нещата така и защити Шарлот.

— Вместо да я обвиняват, трябва да са й благодарни, че все още се чувства отговорна и зорко наблюдава — не можа да се стърпи да не изтъкне тя. — Какво са казали хората? Не чакай благодарност за сторено добро. Убедена съм, че...

Но ние никога не узнахме в какво е убедена леля Гленда, защото лейди Ариста каза с леден глас:

— Ако не искаш да смениш темата, разбира се, си свободна да напуснеш масата, Гленда.

Което тя направи заедно с Шарлот, която пък обяви, че вече не е гладна.

— Всичко наред ли е? — усмихна ми се господин Джордж, който седеше срещу мен (или по-скоро по диагонал, защото полите ми бяха толкова издути, че запълваха половината купе) и до този момент ме бе оставил насаме с мислите ми. — Доктор Уайт даде ли ти нещо срещу сценичната треска?

Поклатих глава.

— Не. Прекалено много ме беше страх да не би в XVIII век да виждам двойно. — Или нещо още по-лошо, но по-добре да не споменавам за това пред господин Джордж. По време на соарето миналата неделя успях да запазя спокойствие с помощта на специалния пунш на лейди Бромптън и точно същият този пунш ме накара пред множеството удивени гости да изпълня „Memory“ от мюзикъла „Котките“ нищо и никакви си двеста години преди изобщо Андрю Лойд Уебър да го композира. Освен това пред всички хора бях разговаряла на висок тон с призрак, което със сигурност не би ми се случило, когато съм трезва.

Надявах се да остана поне няколко минути насаме с доктор Уайт, за да го попитам защо ми бе помогнал, но той ме прегледа набързо в присъствието на Фолк де Вилърс и за радост на всички, ме обяви за здрава. Когато за довиждане му намигнах заговорнически, той само сбърчи чело и попита дали не ми е влязло нещо в окото. Въздъхнах при спомена за това.

— Не се притеснявай! — успокои ме господин Джордж състрадателно. — Не след дълго отново ще си се върнала, още преди вечеря всичко ще е минало.

— Но дотогава мога да объркам какво ли не, дори да предизвикам световна криза. Питайте Джордано. Една погрешна усмивка, един погрешен поклон или погрешна дума, и... бум! Осемнайсети век ще лумне в пламъци!

Господин Джордж се засмя.

— Джордано просто завижда. За едно пътуване в миналото е готов да извърши убийство!

Пригладих с ръце меката коприна на роклята ми и прокарах пръсти по извезаните мотиви.

— Съвсем сериозно, все още не разбирам защо балът е толкова важен. И каква работа имам там.

— Имаш предвид, освен това, да танцуваш, да се забавляваш и да се наслаждаваш на привилегията да видиш със собствените си очи известната херцогиня на Девъншир? — Когато не се усмихнах в отговор, господин Джордж стана неочаквано сериозен, извади кърпичка от джоба си и попи с нея челото си. — Ех, момичето ми, този ден е от изключително значение, защото на бала ще се разбере кой в редиците на пазителите е предателят, предоставял информация на Флорентинския алианс. Графът се надява, че чрез вашето присъствие ще извади от равновесие както лорд Аластър, така и предателя.

Аха, поне това обяснение бе малко по-конкретно, отколкото онова в „Ана Каренина“.

— Или по-точно казано, ние сме примамки. — Сбърчих чело. — Но... хм... не трябва ли отдавна да знаете дали планът е сработил? И кой точно е бил предателят? Нали всичко това вече се е случило преди двеста и трийсет години.

— Да и не — отвърна господин Джордж. — Поради някаква причина докладите в хрониките от тези дни и седмици са изключително неясни. Освен това липсва и една цяла част. Въпреки че множество пъти се говори за предателя, който е освободен от високия си пост, името му не се споменава. А четири седмици по-късно само се споменава бегло в едно изречение, че никой не е оказал последна чест на предателя, защото не го е заслужавал.

Отново настръхнах.

— Предателят е починал четири седмици след изхвърлянето му от ложата? Колко... ъъъ... практично.

Господин Джордж вече не ме слушаше. Той чукаше на преградната стена към шофьора.

— Боя се, че порталът е прекалено тесен за лимузината. По-добре минете отстрани на училищния двор. — Усмихна ми се. — Пристигнахме! Между другото, изглеждаш чудно хубава, през цялото време исках да ти го кажа. Като излязла от антикварна картина. — Автомобилът спря точно пред стълбите на входа. — Само че много, много по-красива — допълни той.

— Благодаря.