Смърт във Виена

Той изчака, докато картината с огъня и кръвта се разми в тъмнината, след това каза на Киара това, което тя искаше да чуе. Когато се върнеше от Виена, щеше да отиде при Леа в клиниката и да й обясни, че се е влюбил в друга жена.

Лицето на Киара помръкна.

— Иска ми се да имаше друг начин.

— Трябва да й кажа истината — отвърна Габриел. — Тя го заслужава.

— Дали ще разбере?

Той сви рамене. Леа страдаше от психическа депресия. Лекарите й смятаха, че нощта с бомбената експлозия се върти непрекъснато в паметта й като видеолента. В съзнанието й нямаше място за впечатления или звуци от реалния свят. Габриел често се чудеше какво бе видяла Леа от него през онази нощ. Беше ли го видяла да се отдалечава към островърхия купол на катедралата, или го беше усетила как издърпва почернялото й тяло от огъня? Сигурен бе само в едно: Леа нямаше да му проговори. Тя не му бе казала нито дума в продължение на тринайсет години.

— Това е заради мен самия — промълви той. — Трябва да изговоря думите. Трябва да й кажа истината за нас. Няма от какво да се срамувам и със сигурност не се срамувам от теб.

Киара смъкна юргана и пламенно го целуна. Габриел почувства напрежението в тялото й и усети учестеното й дишане. После легна до нея и погали косата й. Не можеше да заспи, не и в нощта преди отпътуването си за Виена. Но имаше и още нещо. Чувстваше се така, сякаш току-що бе изневерил. Сякаш преди малко бе обладал жената на друг мъж. След това осъзна, че в ума си вече бе Гидеон Аргов. За момента Киара беше непозната за него.

4. Виена

— Паспорта, моля.

Габриел го плъзна по повърхността на гишето с герба надолу. Служителят погледна с досада протритата подвързия и прелисти страниците, докато намери визата. Той удари още един печат — „по-силно, отколкото бе необходимо“, помисли си Габриел — и му го подаде обратно, без да каже нищо. Габриел пусна паспорта в джоба на палтото си и тръгна през силно осветената зала за пристигащите пътници, като влачеше след себе си куфара на колелца.

Отвън се нареди на опашката пред таксиметровата стоянка. Времето беше мразовито и вятърът носеше сняг. Откъслеци от немска реч с виенски акцент долитаха до слуха му. За разлика от повечето му сънародници, говоренето на немски не го караше да настръхва. Немският беше първият му език и си оставаше езикът на неговите сънища. Той го владееше перфектно, с берлинския акцент на майка си.

Габриел стигна до края на опашката. Бял мерцедес се приближи да го вземе. Той запомни регистрационния номер, преди да се настани на задната седалка. Остави чантата до себе си и даде на шофьора адреса, който се намираше на няколко преки от хотела, в който бе запазил стая.

Таксито полетя по автострадата през грозната индустриална зона, осеяна с фабрики, електростанции и съоръжения за газ. Не след дълго Габриел забеляза осветения с прожектори купол на катедралата „Свети Стефан“ да проблясва над Инере Щат. За разлика от повечето европейски градове, Виена бе останала удивително чиста и без промишлен смог. Наистина външният и вид и начинът на живот се бяха променили незначително в сравнение с предишния век, когато столицата е била административен център на империя, простираща се върху цяла Централна Европа и част от Балканите. Все още човек можеше да хапне следобед кейк и сметана в „Демел“ или да поседи с чаша кафе и вестник в „Ландман“ или „Централ“. В Инере Щат човек бе по-добре да остави колата си и да се движи с трамвай или пеша по чистичките пешеходни булеварди, от двете страни на които се издигаха къщи в бароков и готически стил, както и множество модни магазини. Мъжете продължаваха да носят масленозелени костюми и тиролски шапки с пера, а жените все още смятаха за модно да се обличат в дирндъл12. Брамс бил казал, че стои във Виена, защото предпочита да работи на село. „Тя все още е село — помисли си Габриел, — със селското презрение към промените и със селската неприязън към външните хора“. За него Виена винаги щеше да бъде град на призраци.

Стигнаха до Рингщрасе — широкия булевард, който обграждаше централната част на града. Красивото лице на Петер Мецлер — кандидата за канцлер от крайнодясната Австрийска национална партия, се усмихваше на Габриел от електрическите стълбове. Наближаваха избори и по цялото авеню бяха накачени стотици рекламни плакати. Добре финансираната кампания на Мецлер очевидно не бе щадила средства. Лицето му бе навсякъде, втренченият му поглед не можеше да се избегне по никакъв начин. Такъв беше и предизборният му лозунг: Eine neue Ordnung fur ein neues Osterreich!13 „Австрийците — помисли си Габриел — не могат да бъдат изтънчени“.