Снежния човек

Стенанията му се усилиха. Тя очакваше всеки момент той да свърши със силен вик. Сара обожаваше този вик. Неизменно изненаданото му, изпълнено с върховна наслада, почти измъчено изражение, сякаш всеки път оргазмът надминаваше и най-смелите му очаквания. В момента тя чакаше именно този последен негов вик да ознаменува гръмко сбогуването им в малката му студена спалня, откъдето всички снимки, завеси и килими вече бяха отнесени. После той щеше да се облече и да замине за друга част на страната, защото му били отправили предложение за работа, което не можел да откаже. А от това помежду им можеше да се откаже. И все пак щеше да реве от удоволствие.

Тя затвори очи. Не чу вик. Той спря да се движи.

— Какво има? — попита тя и отвори очи.

Лицето му се изкриви в гримаса, но не от удоволствие.

— Някакъв образ — прошепна той.

Тя се сепна.

— Къде?

— Погледни през прозореца.

Прозорецът се намираше точно над главата ѝ. Тя се обърна на хълбок, а членът му излезе от нея омекнал. Легнала, не можеше да надзърне навън, защото прозорецът се намираше нависоко. Толкова нависоко, че беше невъзможно човек, застанал отвън, да види какво става вътре. Заради отслабващата дневна светлина в прозореца тя забеляза само двойното отражение на лампата от тавана.

— Сигурно си видял собственото си отражение — предположи тя с почти умолителен тон.

— В началото и аз така си помислих — той продължаваше да се взира в прозореца.

Сара застана на колене, после стана и погледна в градината. Лицето!

Тя се разсмя гръмко, успокоена. Бяло лице с очи и уста, направени от черни камъчета, взети вероятно от площадката пред гаража, и ръце от ябълкови пръчки.

— Боже мой — хълцаше тя от смях. — Ама това е снежен човек.

Смехът ѝ премина в плач и тя се разхлипа безпомощно. Той я прегърна, за да я утеши.

— Трябва да тръгвам — изхлипа тя.

— Остани още малко — помоли той.

И тя остана.

Тръгна към гаража след близо четирийсет минути.

Обеща ѝ да се обажда. Биваше го да лъже. Този път обаче тя се зарадва. Доближавайки колата, зърна бледото лице на сина си. Взираше се в нея от задната седалка. Тя дръпна вратата и за своя изненада установи, че е заключена. Погледна момчето през запотените прозорци. Едва когато почука по стъклото, той отвори.

Седна зад кормилото. Радиото бе млъкнало. В купето цареше ужасен студ. Контактният ключ лежеше на съседната седалка. Малкият бе пребледнял, а долната му устна трепереше.

— Какво има? — попита тя.

— Видях го.

В гласа му долови писклива, изплашена нотка. Не беше я чувала от времето, когато като малък седеше между нея и мъжа ѝ на дивана пред телевизора с ръце пред очите си. В момента гласът му мутираше, беше престанал да я прегръща за лека нощ и бе започнал да се интересува от автомобилни двигатели и момичета. Не след дълго щеше да се качи в някоя кола с момиче, да отпраши и да я остави сама.

— Какво имаш предвид? — попита тя, мушна ключа и го завъртя.

— Видях снежния човек…

Двигателят не реагира и неочаквано я обхвана паника. Сама не знаеше от какво се изплаши толкова. Загледа се през прозореца и завъртя ключа отново. Да не би акумулаторът да се е изтощил?

— И как изглеждаше този снежен човек? — попита тя, натисна педала за газта до дупка и завъртя ключа толкова силно, че едва не го счупи.

Ревът на мотора заглуши отговора.

Сара включи колата на скорост и отпусна съединителя, все едно изведнъж се бе разбързала да се махне оттам. Гумите забуксуваха в мекия, мокър сняг. Подаде още газ, но колата не помръдна. Само задната ѝ част се отмести малко встрани. После грайферите на гумите все пак си пробиха път до асфалта и колата потегли.

— Татко ни чака — отбеляза тя. — Трябва да побързаме.

Пусна радиото и усили звука, за да запълни студеното купе със звук, различен от гласа си. По новините за стотен път днес съобщиха, че през изминалата нощ Роналд Рейгън е победил Джими Картър в надпреварата за президентския пост в САЩ.

Момчето промърмори нещо и тя погледна в огледалото.

— Какво каза? — попита тя.

Малкият го повтори, но тя отново не чу думите му. Намали радиото, докато слизаше към главния път и към реката, които прорязваха околния пейзаж като две траурни ленти. Майката подскочи, когато усети, че момчето се е навело напред между двете седалки. Гласът му премина в дрезгав шепот, сякаш никой не биваше да чуе какво ѝ доверява:

— Ще умрем.

Втора глава

2 ноември, 2004. Ден първи.

Очи от камъчета