Собствено правосъдие

— Този факт не е бил от значение дори през петдесетте — поклати глава Алекс. — Той е държавен служител с ясно определена задача: да залови Оливър. И докато я изпълнява, ние си оставаме мишени.

— Това означава ли, че всички трябва да минем в нелегалност? — попита Анабел.

— Лично за мен е невъзможно — каза агентът. — Но ти със сигурност можеш да се заровиш в най-дълбоката дупка, Рубън също. Какво е положението при теб, Кейлъб?

— Защо Оливър ни постави в такава невъзможна ситуация? — простена библиотекарят.

— Не е имал друг избор — отговори Рубън. — Ако разсъжденията ни са правилни, той е гръмнал две ВИП персони в един и същ ден. След такава акция не можеш да си пиеш кафето и да чакаш да ти заблъскат с приклад по вратата.

Кейлъб поклати глава.

— Сигурен съм, че ако Оливър наистина ги е убил, не е оставил никакви улики — рече той. — Ако не броим писмото.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — възкликна Рубън. — Никой няма намерение да го съди. Пипнат ли го, ще изстискат от него каквото могат и ще му пръснат мозъка! Той е убивал по заповед на правителството и е бил принуден да мине в нелегалност, защото Грей и Симпсън са го прецакали и са искали да се отърват от него. — Беше се втренчил в Алекс. — Крил се е в продължение на трийсет години. После убиха Милтън. Не забравяйте какво ни каза Хари Фин: Симпсън е признал, че лично е заповядал Оливър и семейството му да бъдат ликвидирани. Ако някой е имал причина да убива някого, това е Оливър. Майната му на закона!

— Значи се страхуват от информацията за някогашни операции на правителството и искат да му затворят устата — каза Кейлъб.

— Е, сега вече мислиш като библиотекар — язвително подхвърли Рубън.

— Може би имаме друг изход, вместо да минаваме в нелегалност — обади се Анабел.

Алекс се облегна на стената.

— Какво предлагаш?

— Да открием Оливър и да му помогнем да се измъкне.

— Забрави, Анабел. Това означава да ги заведем право при него.

— А и той сигурно е имал ловък план за бягство — добави Рубън.

— Наистина ли? Без документи, без пари? Преди време му дадох една кредитна карта. Наскоро я проверих. Не е използвана от месеци. Не може да вземе самолет, остава му само да бяга.

— Докато го пипнат — въздъхна Рубън.

— Може би иска точно това — тихо рече Алекс и останалите трима се втренчиха в него. — Успя да очисти Симпсън и Грей, но изпитва огромно чувство за вина заради Милтън. Може би не вижда смисъл да живее. Бяга, но неохотно. Знае, че ще го заловят, и се подготвя за това, което го чака.

— Няма да позволя животът му да свърши по този начин! — отсече Анабел.

— Не забравяй, че да откажеш да сътрудничиш на ЦРУ е едно, но пряката помощ — съвсем друго. Активното ти участие в бягството на Оливър ще означава, че те чака затвор. И то за дълго време.

— Не ми пука, Алекс. Спомни си какво направи той за мен. Рискува всичко, за да ми помогне.

— На нас също — добави Рубън.

— Алекс, ако не беше Оливър, ти също нямаше да си тук — изгледа го Анабел.

Агентът седна на някакво старо бюро.

— Чувам ви много добре. Но аз съм федерален служител и не мога да направя нищо повече.

— Никой не иска да се забъркваш в неприятности и не трябва да правиш нищо — каза Анабел, но тонът й не беше така любезен както думите.

— Просто гледай на другата страна — добави Рубън.

— А как мислите да го откриете? — попита Алекс.

— Това вече си е наша работа — хладно отсече Рубън и погледна Кейлъб. — Ти също си федерален служител. С нас ли си?

— Да — без колебание отвърна библиотекарят.

Лицето на Алекс помръкна.

— Е, май е време да се разделим — рече той и се смъкна от бюрото. — Желая ви късмет.

— Алекс… — започна Анабел, но вратата вече се беше затворила зад него.

Последните трима членове на клуб „Кемъл“ мълчаливо се спогледаха.

— Да върви по дяволите! — каза Рубън. — Дайте да помислим как да открием Оливър.

— Лисицата е излязла на лов, нали така? — погледна го втренчено Анабел.

— Да. И какво?

— Трябва да тръгнем след нея.

— Имаш план?

— Аз винаги имам план.

— Обичам те, момиче!

24

Стоун понечи да се приближи до Дани Райкър, но някакво движение в другия край на гробището го накара да се закове на място. Притисна се към каменния зид и изчака тъмната фигура да излезе от сенките на лунна светлина. В първия момент си помисли, че младежът ще бъде нападнат, и стегна мускули. Но едрият мъж се наведе и внимателно докосна рамото му.

— Ела, момче — тихо рече той. — Не е хубаво да стоиш тук.

Дани вдигна глава към шерифа Тайри, който му помагаше да се изправи.

— Не е хубаво, никак не е хубаво — изхлипа момчето и безсилно се облегна на широките му гърди.

— Много неща в живота са несправедливи, Дани. Но човек не бива да им се поддава.

— Искам да умра.

Тайри му удари плесница.

— Да не съм чул повече такива думи! Момичето е мъртво и ти не можеш да го върнеш!

— А това честно ли е? — проплака младежът и посочи гроба.

— Трябва да мислиш с главата си. Тя сама избра да отнеме живота си. Нищо не можеш да направиш. Хайде ела, ще те откарам у дома.

Дани избърса сълзите си и поклати глава.

— Ако мислиш така, значи си глупак! — гневно рече той.

Големият мъж внимателно го погледна.