Собствено правосъдие

С усилие се надигна и седна. Краката и ръцете му трепереха, главата му се цепеше от болка, гадеше му се. Вдигна ръка и докосна буцата на темето си. Върху раната имаше тънка корица съсирена кръв, което означаваше, че е прекарал доста време в несвяст. Наклони гръб назад и направи няколко бавни вдишвания, за да не повърне.

Накрая успя да стане на крака и се огледа. Всъщност направи опит да се огледа. Размаха ръка пред очите си, но не видя нищо. Вдигна я нагоре и пръстите му докоснаха ниския таван.

Намираше се в пещера. Въздухът вонеше и го задавяше. Не, намираше се в мина. Каменовъглена мина. Без никаква представа как да се измъкне навън. Колебливо тръгна напред, после спря.

Трак-трак-трак.

Стоун бавно отстъпи назад. Гърмящите змии със сигурност бяха повече от една. Да си в непрогледен мрак в обсега на толкова опасни влечуги беше истински кошмар. Повечето хора биха замръзнали на място, чакайки ухапването и смъртта. И той се уплаши. Но не се парализира от страх. Разпери ръце. Дясната докосна стената, а лявата се размаха във въздуха. Извъртя се натам и пръстите му докоснаха грубия камък. Фактът, че галерията беше тясна, не му помагаше особено. Отново вдигна ръка и докосна тавана. Знаеше, че гърмящите змии не виждат добре в тъмното. Но можеха да усещат топлината на тялото и да регистрират движенията му по земните вибрации.

Намираше се в смъртна опасност. Можеше да бъде ухапан многократно, без никакви шансове да се измъкне навън. Колко време щеше да измине, преди да открият тялото му? Или костите му? Ето защо не го бяха убили веднага, оставяйки трупа му да бъде намерен от някого. Целта е била да умре, без да бъде открит. Хората щяха да решат, че просто е напуснал града. Никакви обяснения, никаква нужда от алиби. И не само това. Онези, които го бяха нападнали, можеха просто да го захвърлят в някоя шахта без изход, а не да използват гърмящи змии. Но тук имаше злоба, желание да му причинят не само смърт, но и ужас. Искали са да го застигне чудовищна смърт в пълен мрак и самота. После го връхлетя паниката. Но не по очевидните причини.

Аби.

Той беше останал при нея и те го знаеха. Вероятно бяха решили, че й е споделил някои неща. Не беше сигурен точно какви, но тя наистина беше в опасност.

Пръстите му продължиха да опипват тавана, докато не стигнаха до нещо, което приличаше на подпорна греда. Една от гредите, които крепят галериите и пречат на хилядите тонове скална маса да се срутят. В душата му нахлу благодарност, многократно усилена от факта, че на гредата с метална пластина беше прикрепена телена клетка — от онези, в които се поставят електрически крушки. В тази нямаше крушка, но в момента той се нуждаеше най-вече от телената клетка.

Започна да се изтегля назад, по-далеч от змиите.

Ръката му продължаваше да докосва тавана. На метър и половина по-нататък напипа още една греда, също снабдена с метална клетка. После трета, четвърта…

Преценил, че гърмящите змии са поставени така, че да му препречват изхода, Стоун предпазливо тръгна напред. Тези влечуги бяха напълно глухи и не чуваха дори собственото си тракане, което бе предназначено за жертвите или хищниците. И което предупреждаваше, че са там, свити на кълбо и готови да нападнат. Всяка стъпка напред увеличаваше опасността да получи порция отрова в краката си. Не след дълго се върна при първата греда, която беше напипал. Вкопчи пръсти в телената клетка. Отправи едва безмълвна молитва металната й основа да издържи, набра се нагоре, притиснал колене към гърдите си. Ранената ръка беше пронизана от нетърпима болка, но той я прогони, съсредоточавайки се изцяло върху това, което му предстоеше. В специалния отряд „Три шестици“ беше преминал през възможно най-тежките изпитания на полигона в Планината на смъртта. Инструкторите там притежаваха невероятни умения да причиняват болка — както физическа, така и психическа.

Залюля се напред-назад, постигна нужната инерция и скочи напред с протегнати ръце. Все едно, че изпълняваше упражнение на успоредка в тренировъчния лагер. Пръстите му се вкопчиха в следващата метална клетка. Краката му останаха притиснати към тялото, инерцията се запази. Нямаше никаква представа дали гърмящите змии могат да атакуват обекти във въздуха, но не искаше сега да научава.

След като преодоля четири подпорни греди, като без малко да изпусне една от тях, той спря и се ослуша, увиснал с прибрани крака над непрогледния мрак. Тракането беше престанало, но той не посмя да скочи на земята, продължавайки да се люлее. После внимателно освободи едната си ръка и я протегна напред. Пръстите му докоснаха каменната стена.

По дяволите!

Дали не беше тръгнал в погрешна посока? Дали змиите не бяха пропълзели покрай него към дъното на галерията, докато е бил в безсъзнание? А може би онези, които го бяха захвърлили тук, бяха проявили достатъчно съобразителност да оставят змиите в посока, обратна на изхода? Не, не. Дали пък не сънуваше кошмар, от който щеше да го освободи събуждането?