Собствено правосъдие

— Точно така — прекъсна го тя, прилепвайки пръсти на устните му. — Не е нужно да мислиш. Ела!

Хвана го за ръка и го поведе нагоре по стълбите. Влязоха в спалнята. Тя затвори вратата след себе си, направи му знак да седне на леглото и започна да се съблича.

Тялото й беше стегнато и леко закръглено точно където трябва. Дъхът му спря от тази гледка. На левия й хълбок беше татуирано миниатюрно кръстче. Тя го прегърна и топлите й гърди се притиснаха в неговите. Започна да масажира раменете и гърба му, докато тихичко стенеше в ухото му. После сръчно разкопча панталона му. В следващата минута той лежеше до нея.

По-късно, когато се отпуснаха на възглавниците един до друг, тя лекичко загали космите на ръката му.

— Не съм го правила с никого след смъртта на Сам — прошепна, претърколи се по корем и подпря брадичката си с длани. — Нито веднъж.

— Мисля, че си имала възможности, Аби. Ти си… много хубава.

Тя го целуна по бузата и се усмихна.

— Възможности да, но не и желание.

— Дори с Тайри?

— С него отношенията ни са други. Познаваме се от деца. В гимназията излязохме само веднъж, и толкова. Просто не се получи. Мисля си, че може би се надява на нещо. Не се ожени, но аз не изпитвам нищо към него.

— И аз не съм го правил отдавна — прошепна Стоун. — Много отдавна. — Запита се дали Клеър би се натъжила от току-що случилото се. Вероятно би го разбрала след самотата му, продължила близо четири десетилетия.

— Липса на шансове или на желание?

— И на двете.

Той се извърна на една страна и погали гърба й. Тя се протегна и се усмихна и докато я наблюдаваше, той също се усмихна. Кичурче коса падаше в очите й. Той внимателно го отмести и се вгледа в зелените й ириси.

— Никога ли не си мислила да напуснеш Дивайн?

— Непрекъснато го мисля.

— А защо не си го сторила?

— Вероятно от страх. Дивайн е дупка, но аз я познавам добре. Трудно е да се доказваш на ново място.

— Предполагам, че е така.

Той отново се отпусна на гръб. Тя се сгуши до него и заплъзга крак по бедрото му.

— А ти не си ли мислил да се установиш някъде?

— Много пъти. В един момент дори реших, че съм намерил подходящото място, но се оказа, че не е така.

— Какво се случи?

— Просто мястото се оказа неподходящо.

Ръката й се плъзна към слабините му. Стоун погледна галещите й пръсти.

— Не съм на осемнайсет, Аби — въздъхна той. — Това, което направихме, едва ли ще се повтори скоро.

— Човек никога не знае. Понякога стават странни неща.

— Няма да е странно, а направо чудо.

Телефонът иззвъня и тя погледна към часовника на стената.

— Кой може да е в този час?

— Може би от болницата?

— Говорих с тях преди закуска. С Дани също. Беше добре.

— От ресторанта? Сигурно хората си искат закуската.

Стоун беше доволен от смяната на темата.

— И там се обадих. Помощниците ми вече са отворили.

Тя се прехвърли през него и вдигна слушалката. Той сложи длан на бедрото й и го стисна леко. Тя се усмихна, хвана ръката му и я шляпна върху хълбока си. После изведнъж я пусна.

— Какво? — Извърна се и го погледна. — Не, няма го тук. Добре. Ако го видя, ще го попитам.

Остави слушалката, надигна се и взе една възглавница в скута си. После кръстоса крака и го загледа.

— Кой беше?

— Чарли Тримбъл. Чул за инцидента с Дани и иска да ти зададе няколко въпроса. Звучеше ми твърдо решен да те открие.

— Страхотно, няма що — промърмори Стоун. — Но позицията ми си остава непроменена. Нямам намерение да отговарям на никакви въпроси.

— Чуй ме, Бен. След като не искаш, не го прави, но Чарли ще започне да рови. По-разумно е да поговориш с него, освен ако наистина няма какво да криеш. По този начин той ще се фокусира върху конкретните събития, а не върху теб.

Стоун понечи да се възпротиви, но не го направи.

— Не само красива, но и умна — поклати глава той. — Доста рядка комбинация.

— Щастливо съвпадение, нищо повече.

— Имаш ли телефона му?

— Имам го. Но можеш направо да идеш в редакцията. Намира се съвсем близо до ресторанта, зад ъгъла. Няма как да я пропуснеш.

— Звънни му и му предай, че следобед ще бъда при него.

Той стана и започна да се облича.

— Чак следобед? — закачливо се усмихна тя. — Но дотогава има много време!

Пръстите на крака й игриво докоснаха слабините му.

— Това звучи страшно привлекателно, но трябва да свърша една работа.

— Каква работа? — попита тя.

В гласа й се долови лека обида.

— Ще ти кажа по-късно, ако открия нещо.

След малко излезе навън и подкара пикапа на Уили към караваната. Старателният обиск скоро даде резултат. Намери шишенце, на което пишеше „Тиленол“, но то беше празно. Дали Уили бе забравил, че е глътнал последните хапчета? Но защо ще прибира празното шишенце в чекмеджето? Очите му обходиха невероятния безпорядък, в който живееше Уили Кумс. В подобна кочина едно празно шишенце от лекарство в чекмеджето не можеше да означава абсолютно нищо. Но все пак… Може би Шърли Кумс беше търсила именно него.

Напъха шишенцето в джоба си, излезе от караваната и се насочи към пикапа.

В следващата секунда рухна в несвяст на земята, а от раната на главата му потече кръв.

39