Собствено правосъдие

— Не знам Дани да е имал сериозна връзка. За него всичко е игра и забавление.

— Уили е убеден, че Деби не се е самоубила. Малко преди това й предложил да се оженят и тя приела. В нощта преди смъртта й двамата са се чули по телефона, някъде около единайсет. Момичето било в добро настроение.

— Не знаех, че й е предложил брак.

— Пазели са го в тайна. И сега какво излиза? Уили се озовава в болницата със свръхдоза наркотик, който не е вземал, Деби се самоубива по неизвестни причини, а Дани е пребит почти до смърт. Между тези събития трябва да има някаква връзка.

— Не виждам такава.

— Уили спомена, че баща му бил застрелян погрешка от Рори Питърсън.

— Стана преди повече от две години.

— Но може да се окаже важно.

— Ела да излезем за малко, моля те. Имам нужда от въздух.

Отвън чуха боботене над главите си.

— Хеликоптер? — вдигна глава Стоун.

Тя кимна и погледна нагоре.

— Кара затворници до Скалата на смъртта.

— А защо не ги превозват с наземен транспорт?

— Голяма част от осъдените, които ще прекарат там живота си, идват отдалеч, най-често от големите градове. Но пътищата в нашия край са ужасни, на много места може да се устрои засада. А така няма как да измъкнеш приятеля си да не влезе в затвора.

— Разбирам.

— Накъде беше тръгнал, когато се натъкна на Дани? — извърна лице към него тя.

Стоун погледна към пикапа на Уили, в който беше оставил сака си.

— Бях решил да напусна града.

— Има ли нещо общо с настояването на Тримбъл да пише за теб във вестника?

— Какво говориш? — престори се на много изненадан Стоун.

— Дани ми каза, че си решил да го придружиш дотук, след като си видял някаква служебна кола на онази гара.

— Заблудил се е.

— В случай че имаш неприятности…

— Нямам неприятности, Аби.

— Само да кажа, че ако имаш, съм готова да ти помогна.

— Защо? Та ти почти не ме познаваш.

— Защото спаси сина ми. Освен това имам чувството, че те познавам цял живот, не зная защо.

Стоун заби поглед в краката си.

— Ценя твоето предложение, Аби. И ти благодаря за него.

— Но все пак ще си тръгнеш?

— Не съм казал такова нещо.

— Но не казваш и обратното. Всички си имаме проблеми. Не си длъжен да останеш тук и да ни помагаш. Това не е твоя битка, ей богу.

— А ти защо не се изселиш? Разполагаш с достатъчно пари.

— Да избягам от родния си град? Не, благодаря. Не съм устроена по този начин.

— Но Дани го направи.

— Той не искаше, но аз настоях.

— Какво? Защо?

— Тук не е за него. Какво ще прави? Може да работи или в мината, или в затвора.

— Само заради работата, така ли? Ами странните неща, които се случват напоследък?

— Те не те засягат, Бен. Ако си решил да се махнеш, просто го направи. — Тя замълча, но Стоун усети, че иска да добави още нещо. — По-добре да се връщам при Дани. Ще отида и при Уили.

Стоун седна на ниския тухлен зид и се загледа след нея. Един час по-късно все още беше там, неспособен да реши какви трябва да бъдат следващите му стъпки.

Към клиниката започнаха да прииждат миньорите от метадоновата програма. Стоун погледна часовника си. Още нямаше пет. Гледаше кльощавите мъже, които слизаха от колите си и изчезваха в сградата, преди да прекарат поредните дванайсет часа в тунелите на ада, подлагайки се на безумни изтезания. Това не означаваше нищо повече от нови болки и нови успокоителни. Един порочен кръг, от който нямаше измъкване.

И всичко това, за да има в страната електричество.

Малко по-късно мъжете с вид на зомбита започнаха да излизат и да се качват в калните шевролети и фордове.

Май ще премина на свещи и ще си готвя на огън.

Тайри излезе от болницата, огледа се и тръгна към него.

— Дани отказа да говори за хората, които са го нападнали — унило обясни той.

— Шерифе, имам чувството, че единият съм го виждал и преди, но не мога да си спомня къде.

— Обади ми се, ако си спомниш.

Час по-късно Тайри си тръгна, а Аби най-после се появи навън с подпухнали очи и прегърбени рамене.

— Дани ще се оправи — тихо съобщи тя. — Скоро ще го преместят в нормална болнична стая в съседство с Уили.

— Добра новина.

— Каза, че здраво си ступал онези типове.

— Извадих късмет.

— Защо имам чувството, че доста често вадиш късмет?

— По време на службата си в армията научих някои хватки. Сега искаш ли да те закарам у дома?

— Не, но можеш да караш след мен. Ще направя кафе и ще закусим.

— Цяла нощ си била будна, Аби. Най-добре е да поспиш.

— Карай след мен, Бен — поклати глава тя. — Освен ако не си решил веднага да си тръгнеш.

Очите им се срещнаха.

— Засега ще остана — каза най-сетне Стоун.

37

Нокс напусна Шарлотсвил и пое към центъра на Вашингтон. Главата му беше замаяна от това, което научи. Джон Кар действително беше служил в „Трите шестици“. Преди шест месеца трима от бившите му колеги бяха убити. Разследването беше засекретено, а след това и прекратено. Дали имунитетът на Фин имаше някаква връзка с това? Нокс не си направи труда да отделя повече време в търсене на отговора. В крайна сметка проблемът не беше негов. Имаше си достатъчно други.