Собствено правосъдие

— Не. Каза само, че си държи главата наведена и прави опити да си върши работата.

Нокс се изтегна на леглото.

— Слушай, какво ще кажеш да направим нещо заедно след завръщането му? Да заминем някъде, може би на Средиземноморието. Само тримата. Да си починем и да подишаме чист въздух. Аз плащам.

— Звучи чудесно, но аз май печеля повече от теб. Какво ще кажеш да си разделим разноските? Марк е беден. Воюва на другия край на света, а не получава дори минималната заплата.

— Не става. Аз плащам. Ти трябва да си пестиш доларите.

— Защо?

— За да се грижиш за мен, като остарея. Няма цял живот да се занимавам с тези гадости, я!

Дъщеря му моментално долови промяната в гласа му.

— Всичко ли е наред, тате?

— Да, миличка. Един съвет: не си хаби скъпите билети за старци като мен. Покани си някой симпатичен младеж и идете да гледате мюзикъла. Искам внуци, разбра ли? Вече остарявам.

— Да, добре.

— Скоро пак ще ти се обадя, миличка.

— Дочуване, татко. Пази се.

— Слушам.

— Тате?

— Да?

— Сигурен ли си, че си добре?

Нокс не искаше да звучи колебливо, но така се получи.

— Всичко ще бъде… наред, Мел.

Прекъсна линията и хвърли телефона на леглото. След разговора се почувства още по-зле. Беше успял да изплаши дъщеря си, може би нарочно. За да я подготви за момента, в който няма да се прибере у дома. Или може би за друг — когато ще й се наложи да идентифицира тялото му.

Огледа мизерната мотелска стая. В колко такива дупки беше преминала по-голямата част от живота му? В колко гадни градове, разположени в още по-гадни страни? Отговорът беше ясен. В много, прекалено много.

Просна се на леглото и се почувства по-самотен отвсякога.

По едно време телефонът звънна.

Беше сигурен, че е Хейс, и дори не погледна екранчето. Не искаше да отговаря, но нямаше избор. Беше толкова недопустимо, колкото да откаже да отиде на нова секретна мисия, да речем, в Техеран или в Пхенян.

— Джо Нокс.

— Къде си? — рязко попита Хейс.

— По следата.

— Къде по-точно?

— В Югозападна Вирджиния.

— Това ми звучи твърде общо.

— Честно казано, и аз не знам къде съм. Освен това ви чувам много лошо, сър, вероятно няма покритие.

— Успя ли да го засечеш? — заговори по-високо Хейс.

— Ако бях, щях да ви се обадя. В момента уточнявам някои неща, за да определя точното му местоположение.

— Защо не използва хеликоптера, за да те отведе до крайната цел?

За да не знаеш къде съм.

— По тези места появата на федерален агент с хеликоптер ще събуди подозрения, сър — каза той. — Ако Кар действително е някъде наблизо, ще побърза да изчезне. Ще събера още няколко сведения и веднага ще ви се обадя.

— Не ми е съвсем ясно как изпълняваш задачата, Нокс.

— По най-добрия начин, на който съм способен, сър. Особено в условията на забрани по отношение на това, което трябва да видя или чуя.

— Чакам да се обадиш в момента, в който откриеш нещо. В момента, чуваш ли?

Нокс погледна към телевизора точно навреме, за да хване една от прочутите реплики на Фонз.

— Седиш и чакаш, задник! — викна той, стараейки се да докара максимално гласа на Артър Фонзарели.

42

Анабел и Кейлъб влязоха в Юниън Стейшън и се насочиха с уверена стъпка към продавачката на билети, с която беше разговарял Нокс.

— Агенти Хънтър и Келсо — обяви тя и показа фалшивата си карта на ФБР. — Преди известно време идвал ли е човек със снимки, който да иска служебна информация? Представя се като Джо Нокс от Министерството на вътрешната сигурност.

— Да — нервно отвърна жената.

— В такъв случай имаме сериозен проблем — въздъхна шумно Анабел.

— Какъв проблем? Направихме всичко възможно да помогнем на агент Нокс.

— Проблемът е там, че той не се казва Нокс и не работи в Министерството на вътрешната сигурност — отвърна Кейлъб.

— Олеле! — възкликна служителката.

— Олеле я! — мрачно каза Анабел. — Искам да се срещна с всички, които са разговаряли с него. Незабавно!

Няколко минути по-късно двамата бяха въведени в кабинета на началника, където беше повикан и кондукторът, за щастие останал на гарата да попълни някакви документи.

— Но той се представи за федерален агент!

— Естествено. И вероятно ви е предупредил да не казвате на никого, нали?

— Точно така.

— Страхувам се, че е прибягнал до стандартната процедура — все така мрачно рече Анабел.

— Но документите му изглеждаха съвсем истински! — нервно извика гаровият началник.

Кейлъб извади служебната си карта, все още топла след изработката на Анабел, осъществена преди минути в микробуса.

— Аз съм от Министерството на вътрешната сигурност — навря я под носа му той. — Виждате ли обърнатото „е“ в горния десен край, точно над снимката?

Железопътните служители се спогледаха и свиха рамене.

— Не знаех, че трябва да гледам за подобно нещо — оправда се началникът.

— Това е секретната маркировка, която защитава служебните ни документи от фалшифициране — пропя Анабел. — Но същевременно е нож с две остриета. Пази се в тайна от широката публика, но държавните служби са получили съответните инструкции. Вие сте държавна служба, нали?