Собствено правосъдие

— Уж да — отвърна началникът. — Но мога да ви уверя, че никой не ни е предупредил за нищо такова. Много хора в правителството дори се питат защо са нужни железниците, да ги вземат мътните! Изобщо не ги интересува, че магистралите са задръстени и замърсяват атмосферата, нито пък, че всяка цивилизована страна в света усилено строи и развива железопътната си мрежа!

— При следващото заседание на Бюджетната комисия ще кажем една добра дума за влаковете — саркастично подхвърли Кейлъб. — Но в момента трябва да проследим и открием този мошеник, и то бързо!

— Я почакайте! — внезапно се сепна кондукторът. — Не трябва ли да носите якета с надпис на гърба?

— Как да не трябва — каза раздразнено Анабел. — Особено когато чукаме на вратата на някой нещастник, за да го арестуваме! Но в момента става въпрос за шпионин и действаме под прикритие.

Кейлъб й хвърли перфектно изигран предупредителен поглед и леко поклати глава.

— Шпионин ли? — възкликна началникът.

— Ами… да — потвърди тя. — Искам да зная какво точно му казахте.

Железничарите започнаха да пеят, а Кейлъб старателно си водеше записки.

— Не ви обвинявам за случилото се — успокои го Анабел, след като свършиха. — Много се надявам, че благодарение на вашата информация ще успеем да го заловим.

— Пожелайте ни късмет — мрачно добави Кейлъб. — Ще се нуждаем от него, защото този тип има доста голям аванс.

Двамата забързаха към микробуса.

— Страхотен беше, Кейлъб — възхити му се Анабел.

— В колежа участвах в театралния клуб — каза той. — Исках да стана актьор. Не в Холивуд, опазил ме Бог. Мечтаех за театралната сцена.

— А защо вместо на Бродуей се озова в библиотеката?

— Много обичах да играя, но имаше нещо, което не можах да преодолея.

— Какво?

— Сценичната треска. Прилошаваше ми преди всяко представление. Повръщах, все повече отслабвах, трябваше да ми преправят костюмите и в крайна сметка бях принуден да се откажа.

— Но днес беше истинска звезда.

43

Интервюто тръгна по-добре, отколкото очакваше Стоун. Чарли Тримбъл задаваше въпросите си любезно, но личеше, че се е подготвил. После нещата поеха в друга посока. Вестникарят се облегна назад в стария стол на колелца и заби проницателния си поглед в лицето на Стоун.

— Изглеждате ми много познат, Бен. Не сме ли се срещали и преди?

— Не виждам как и къде би могло да се случи това.

— Да сте били във Вашингтон?

— Никога.

Тримбъл забарабани с пръсти по бюрото.

— Защо дойдохте тук?

— За да се уверя, че Дани е добре.

— И това е всичко?

— Защо не? — попита Стоун и изпревари следващия му въпрос. — Какво знаете за смъртта на Деби Рандолф и Рори Питърсън?

Тримбъл се сепна за момент, после доби замислено изражение.

— А вие защо питате?

— Защото някой се опита да убие Дани. Смятам, че са искали да умъртвят и Уили със свръхдоза.

— Говорих с Боб Кумс по този въпрос. Имате ли някакви доказателства?

— Само каквото ми разказа Уили. И това, което лекарите откриха в кръвта му.

— Уили е наркоман, а наркоманите не са хора, на които може да се вярва.

— А вие говорили ли сте с него? — остро попита Стоун.

Вестникарят поклати глава.

— В такъв случай едва ли имате право да поставяте думите му под съмнение!

Тримбъл почервеня, но после се усмихна.

— Прав сте. Наистина трябва да поговоря с него.

— Да се върнем на първия въпрос. Ясно е, че Дани и Уили са нечии мишени. И двамата са познавали Деби, а Уили дори е щял да се жени за нея.

— Не знаех.

— Никой не го е знаел. Приема се, че Деби се е самоубила, но Уили смята, че е невъзможно. Той е разговарял с нея вечерта преди смъртта й. Момичето е било в отлично настроение.

— Разследването беше направено от шерифа Тайри. Наистина изглеждаше невероятно да се е самоубила, но всички улики водеха до това заключение.

— Не е много трудно убийството да прилича на самоубийство, стига да си разбираш от работата — отбеляза Стоун.

— А вие сте запознат с тези неща, така ли? — погледна го изпитателно Тримбъл.

— Само се опитвам да стигна до истината, мистър Тримбъл.

— Наричайте ме Чарли. Но защо така упорито я търсите? Та вие сте тук съвсем отскоро.

Стоун попипа рамото си, а после и главата си.

— Да речем, че не обичам да ме разиграват — отвърна той. А вероятно и заради Аби. — Как е загинал Питърсън?

— Застрелян, най-вероятно по време на обир. Сейфът в офиса му бил разбит, липсвали пари и документи. И това разследване беше извършено от Тайри, но, по собствените му признания пред мен, без почти никакъв резултат. Тук той е единственият представител на полицията, не е като да има ресурси.

— Би могъл да поиска помощ от щатската полиция.

— Или от брат си — усмихна се Тримбъл.

— От брат си?

— Да, Хауард Тайри. Директорът на затвора „Блу Спрус“.

— За пръв път чувам за него.

— Как да кажа… Не съм сигурен, че братята се разбират. Веднъж му подхвърлих да поиска помощ от Хауард, но той само се изсмя. Тайри е сам, и толкова.

Няколко минути по-късно Стоун напусна редакцията на „Дивайнски орел“ и отиде да потърси шерифа.

Тайри седеше в канцеларията си, наведен над някакви документи.