Собствено правосъдие

— Добре, нека помислим малко. Вечерта тя ти се обажда от пекарната в добро настроение. Да допуснем, че Питърсън е бил убит някъде по това време. Паното, което рисува Деби, е в предната част, откъдето добре се вижда улицата и отсрещната сграда.

Уили изправи гръб.

— Намекваш, че може да е видяла убиеца на Питърсън?

— Най-малкото е забелязала, че в офиса влиза някой. Може би е отишла да провери какво става или пък убийците са я видели и са я отвлекли, защото е потенциален свидетел. След това са я закарали в дома на родителите й, където са я застреляли с бащината й пушка. Постарали са се да изглежда като самоубийство и на никого не му хрумва да направи връзка между двата случая.

— Това звучи правдоподобно, мамка му — рече бавно Уили. — Трябва да кажем на Тайри.

— Точно това мисля да направя.

Пикапът на Боб Кумс вече беше спрял пред караваната. Уили слезе в момента, в който вратата се отвори и на прага се появи усмихнатият старец. Момчето изтича към него и го прегърна, а Стоун, който вървеше след него, се върна да вземе раницата му.

Едва затворил вратата на пикапа, той отхвръкна напред и се озова с лице в калта, запратен там от ударната вълна на експлозия. Върху гърба му се посипаха отломки. Когато все още замаян вдигна глава, караваната я нямаше. Зад мястото, на което тя стоеше преди малко, се виждаха само няколко дървета. До главата му тупна нещо тежко, което цвъртеше и димеше. В първия момент не разбра какво е то, но едва ли някой можеше да го вини за това.

Беше къс от тялото на Уили Кумс, от когото не беше останало нищо друго.

Главата на Стоун безсилно се отпусна в калта.

52

Анабел и Кейлъб се върнаха на автогарата. Там научиха, че шофьорът, който бе возил Стоун, потегля скоро по същия маршрут, малко преди обявения час. Анабел се настани на седалката зад него и започна да му задава въпроси, а Кейлъб подкара след тях. Половин час по-късно автобусът беше задминат от мотоциклет „Индиан“, модел 1924 година, с рядко срещащ се кош от лявата страна. Водачът му бързо намали скоростта и кротко се нареди зад микробуса.

Анабел въздъхна от облекчение. Големият мъж Рубън Роудс най-после се появи. Почти сигурно беше, че в един или друг момент мускулите му щяха да влязат в действие. Тя го беше предупредила да вземе и някои неща, които може би щяха да свършат работа. Със задоволство огледа пълния кош, покрит с брезентово платнище.

Няколко часа по-късно автобусът я остави на тесен път с много завои. От едната му страна се издигаха стръмни скали, а от другата зееше дълбока пропаст.

Шофьорът я увери, че именно тук е оставил Стоун и приятеля му.

— Голям интерес към тези двамата — подхвърли той, преди тя да слезе. — Какво е станало?

— Нямам право да отговарям на въпроси, свързани с националната сигурност — поклати глава тя.

— Каква национална сигурност? — учуди се човекът. — Те приличаха на обикновени скитници!

— А вие как ще се облечете, ако бягате от ФБР?

— Разбирам.

— Сигурен ли сте, че не си спомняте за целта на пътуването им?

— Абсолютно. Младежът просто дойде при мен и пожела да го сваля тук. С него слезе и по-възрастният мъж. — Шофьорът замълча за момент, после добави: — Момчето носеше спортно яке с емблема.

— На някой колеж или на гимназия? — бързо попита Анабел.

— Не обърнах внимание.

Тя вдигна бележника, в който си беше водила записките.

— Това са всичките населени места, до които води пътят, така ли? Сигурен ли сте?

— Тук няма кой знае колко населени места, госпожо. Желая ви успех.

Вратата се затвори и автобусът потегли.

Анабел се присъедини към приятелите си и им разказа какво е научила.

— В момента Нокс върши абсолютно същото, но има доста солидна преднина.

— В замяна на това ние сме трима — отбеляза Рубън. — Предлагам да се разделим. Аз поемам две градчета, а вие — другите две.

— Добра идея — кимна Кейлъб.

— Донесе ли каквото ти поръчах? — попита Анабел.

— Да. Имам чувството, че притежавам склад за холивудски реквизит.

— Човек никога не знае какво ще му потрябва. Дай да го прехвърлим в микробуса.

Свършиха с товаренето и Анабел погледна бележника си.

— Ние с Кейлъб поемаме Майс и Тазбърг, а за Рубън остават Саут Ридж и Дивайн. — Извади от чантичката си карта на местността и му я подаде. — Взех я от автогарата. По всичко личи, че тези градчета са на два-три часа път едно от друго. По права линия са много по-близо, но пътят заобикаля между планинските склонове.

— Моето моторче страшно си пада по завоите — ухили се Рубън и разнежено потупа резервоара.

— За разлика от мен — въздъхна Кейлъб, улови острия поглед на Анабел и побърза да добави: — Не че се оплаквам, ама все пак…

— Ще поддържаме връзка по мобилните. Който пръв открие нещо, веднага съобщава. Така ще можем да се обединим максимално бързо. — Анабел подаде една снимка на Рубън и добави: — Това е Нокс, гледай да не се сблъскаш с него.

— Благодаря.

Рубън яхна мотора, след което нахлузи каската и старомодните очила.

— А какво ще стане, ако открием Оливър едновременно с Нокс? — обади се Кейлъб.

— Ще го убедим, че Оливър трябва да остане с нас — твърдо рече Рубън.

— Той е ченге, едва ли ще се съгласи.