Спектакълът на злото

Шерифът Хиръм Йънг тъкмо се готвеше да започне вечерята си, когато телефонът звънна.

— По дяволите — изръмжа той и посегна към слушалката. — Ало?

— Шериф Йънг?

— Да.

— Казвам се Дермът Флеърти. Помощник-прокурор от Чикаго.

— Вече говорих с вашите хора. Колко пъти трябва да ви казвам, че…

— Извинете ме, сър. Имам само един въпрос.

— Тъкмо се готвех да вечерям.

— Ще ни отнеме не повече от минута. Нещо беше ли откраднато от дома на Линда Балфур в деня на убийството?

— Вече казах, че мотивът не е бил грабеж.

— Не говоря за грабеж, шерифе. Говоря за нещо съвсем малко и незначително. Нещо, което надали би направило впечатление другиму.

Последва дълга пауза. Йънг закрепи слушалката между рамото и бузата си, докато мажеше една филия с конфитюр.

— Не беше кой знае какво — каза той най-сетне.

— А именно?

— Една препарирана риба.

— Като тези, дето ги закачат по стените ли?

— Не, малък препариран делфин. Отстрани на дъсчицата било гравирано „Остров Сент Саймънс“. Джордж го купил на Линда по време на медения им месец.

— А къде е бил? В стаята, където са я убили?

— Да. Върху камината.

— В стаята, където е извършено престъплението?

— Нали точно това ви разправям.

— Благодаря. Оценявам помощта ви. Дочуване.

Йънг тресна слушалката.

— Нещо не е наред ли, скъпи? — попита жена му.

— Просто някакви важни клечки от Чикаго се опитват да ни се бъркат в работите — отвърна той и се зае с вечерята.

— Абъл? Обаждам се от летището в Сент Луис — каза Флеърти. — Трябва да побързам, самолетът е готов за излитане. Ще съм при вас в седем и пет.

— Ще дойда да те взема — каза Стенър. — Откри ли нещо?

— Доста неща. Мисля, че трябва да поговорим с Мартин и Джейн Венъбъл още тази вечер. Без съмнение става въпрос за същия убиец. Жертвата има надпис на тила. Ще ти го издиктувам. Може би Харви ще успее да провери в библиотеката още сега. Имаш ли химикалка?

— Да.

— R41.102.

— R41.102 — повтори Стенър. — Веднага ще му го предам.

— Някакъв късмет с Попи Палмър?

— Нищо. А и Рейни още не е докарал Дарби. Утре сменяме тактиката.

— Добре. Ще се видим в седем.

21.

Джейн Венъбъл се наведе над купата със спагети, гребна малко сос с връхчето на дървената лъжица и го близна. Добре беше. Все пак сложи още малко сол. Погледна към другия край на масата — разносвачът й бе донесъл огромен букет цветя, придружени от кратка бележка: „Не могат да се сравняват с твоята красота. Марти.“

За първи път от години Джейн чувстваше, че живее и извън офиса си. Беше натрупала цяло състояние, но го бе заплатила с почти пълната липса на личен живот. Сега, само за няколко дни, нещата се бяха променили. Тя погледна цветята и една мисъл проряза съзнанието й.

За Бога, нима се влюбваше в този мъж? И също толкова бързо отхвърли тази възможност. Не, това бе просто флирт, не биваше да си въобразява.

— Къде си се научила да готвиш спагети? — попита Вейл. — Не си италианка.

— Но майка ми беше. Родена във Флоренция. Едва осемнайсетгодишна е била преводачка на Нюрнбергския процес.

— А, значи оттам идва твърдата жилка!

— Баща ми също не е за подценяване. На същия процес е бил правителствен адвокат. Именно там са се срещнали. А после петнайсет години беше федерален прокурор.

— Какво ти каза, когато се отказа от прокуратурата и се захвана с частна практика?

— Подкрепи ме. Каза, че десет години били съвсем достатъчни, освен ако не съм искала да стана главен прокурор или губернатор. А аз нямах такива идеи.

— Напълно те разбирам. В политиката има ужасно малко истина.

— Не знам — каза тя. — Когато бях прокурор, си мислех, че всичко опира именно до правосъдието и истината.

— Повтарям, Джейни, в политиката има ужасно малко истина.

— Знаеш ли какво казват хората? Че истината е това, което искаме да възприемем.

— Не, истината е това, което съдебните заседатели искат да възприемат — коригира я Вейл.

— Това някога притеснява ли те? — полюбопитства тя. — Имам предвид победата.

— Тоест?

— Говори се, че и двамата сме обладани от идеята непременно да победим.

— Въпрос на гледна точка. Виж, когато бях млад адвокат, защитавах едно хлапе, което бе обрало зарзаватчийница. Ключовото доказателство беше шапка, намерена на пода на магазина. Прокурорът твърдеше, че била на момчето, което я изпуснало, докато бягало. Аз разбих тезата му, доказах, че шапката не би могла да бъде на моя клиент, разкъсах свидетелите на парченца и спечелих делото. Когато го освободиха, момчето се приближи до мен и попита: „А сега мога ли да си получа шапката?“ Този факт толкова ме разстрои, че веднъж, докато вечерях с един съдия — който, между впрочем, стана най-добрият ми приятел — му разказах случая. И знаеш ли какво ми каза той? „Проблемът не е бил твой, а на прокурора. Подай ми маслото, ако обичаш.“

Тя се засмя.

— И каква е поуката, Вейл?

Той отпи от виното си и цъкна с език.

— Никой никога не е казвал, че животът е справедлив. Предполагам, че това е поуката, ако въобще има такава.

— Циничен отговор, господин прокурор.

— Няма гаранция. Даваме най-доброто от себе си, независимо какъв е шансът ни. Не става въпрос за победа, а за това да постигнеш възможно най-добрия резултат.